— Какви са прогнозите? Колко имаш, преди…
— Не съм питал, защото не искам да знам. Държа хапчетата в чекмеджето за момента, когато ще трябва да напусна своя пост.
— Хари, не можеш да го направиш. И Мади не знае нищо за това?
— Не. И не искам да знае.
Погледна я през рамо.
— Добре — съгласи се Балард. — Но трябва да й кажеш. Всъщност трябва веднага да й се обадим, за да й съобщим, че съм те намерила и си добре.
— Можем да й се обадим, но не е нужно тя да знае останалото — каза Бош. — Мади тепърва започва живота си и не бива да се тревожи за мен.
— Скапана работа.
— Това е положението. Вадя хапчетата от чекмеджето всяка сутрин. После ги прибирам обратно в края на деня. Когато дойде моментът, няма да ги прибера.
— Не можеш да направиш това, Хари.
— Ако не го направя, нещата ще станат гадни. А аз не искам това. Искам Мади да получи къщата и живот без призраци.
— Но ти ще й оставиш точно това. Един призрак.
— Наистина не ми се иска да го обсъждаме повече, Рене. Ще говоря с Мади, като се върна в Ел Ей. А сега трябва да се обадя на някого.
— На кого?
— На сестрата на Стивън Галахър в Ирландия.
— Какво ще й кажеш?
— Не много. Само, че правосъдието е въздадено, и толкова. Мисля, че те са с пет часа по-напред от нас. Не искам да се бавя прекалено. Трябва да е още светло, когато й се обадя.
— А после какво?
— После ще се върна в Маями и ще се опитам да хвана самолет за вкъщи.
— Няма ли поне да пратиш есемес на дъщеря си, за да й съобщиш, че си добре?
— Нямам телефон. Защо ти не й го пратиш и не й кажеш, че ще поговорим утре. Трябва да си помисля какво да й кажа.
— Добре, Хари. Ще го направя.
— Благодаря. Ами ти? Току-що пристигна. Искаш ли да се върнеш с мен?
Балард погледна покрай него към водата навън и каза:
— Мислех си да поостана за залеза. Казват, че тук залезите били страхотни.
Бош кимна.
— И аз така чух.
— Кажи ми нещо — каза Балард. — Извън протокола или както там го наречеш.
— Ще се опитам.
— За да го убиеш ли дойде тук?
Бош дълго мълча, преди да отговори.
— Не — каза накрая. — Това изобщо не влизаше в плана.
Епилог
По предварителна договорка шофираше Балард, защото Бош не искаше да увеличава километража на наетата от него кола. Тя го взе в шест и стигнаха до мястото встрани от Стария испански път преди осем, благодарение на факта, че Балард използваше полицейските лампи на колата и поддържаше постоянна скорост от деветдесет мили в час.
Бош слезе с дървената кутия, в която се намираше прахът на семейство Галахър. Преди години Шивон Галахър го бе помолила да разпръсне праха на брат й и неговото семейство, защото не й се струваше редно да го връща в Ирландия — мястото, което Стивън бе напуснал толкова отдавна. Бош каза, че ще го направи, но бе изчакал, решавайки да не изпълнява последната задача, докато не приключи случая и не донесе справедливост на семейството.
Сега беше моментът.
Минаха през храстите и стигнаха до четирите каменни кулички до мескитовото дърво. Никоя не бе паднала от последното идване на Бош. Стояха здраво уравновесени, с четири различни височини: баща, майка, син и дъщеря.
Балард и Бош не бяха говорили много по време на пътуването. Така беше още от Кий Уест. Но когато той й каза за плана си да отиде в пустинята и да разпръсне праха, тя веднага попита може ли да отиде с него. И ето ги сега тук, на свещената земя, откъдето тя знаеше, че Бош е почерпил своя плам и стремежа си да доведе този случай до неговия завършек — до място, където бе извършил грешното нещо по правилната причина.
Стояха пред камъните, Бош държеше кутията. От север духаше сух вятър и венчелистчетата на цветята в нозете им леко потрепваха. Балард започна с един лесен въпрос.
— Как минаха нещата с Мади?
Бош като че ли обмисля отговора известно време, преди да отговори.
— Поговорихме и сега тя знае какво става с мен. Не е доволна, че съм го крил от нея, но мисля, че разбира защо съм го направил. Каза, че искала да се върне вкъщи, за да се грижи за мен, но аз отказах. Тя си има собствен живот. Само се надявам това да не я разсейва и да я накара да загуби фокус върху работата си.
Балард кимна.
— Тя е добър полицай. Мисля, че ще се справи.
Бош не каза нищо повече. Балард приклекна и откъсна едно от малките бели цветчета. Хванала стеблото между палеца и показалеца си и го завъртя бързо. После попита:
— Защо Макшейн е избрал това място? Наслуки ли?
— Вероятно — каза Бош. — Но никога няма да разберем. Едно от известните неизвестни, предполагам.