Выбрать главу

— Добре.

— Е, как смяташ да атакуваш случая на семейство Галахър?

— Ще се поровя в делото, ще прегледам уликите и ще видя дали ще изскочи нещо след толкова години. Галахър е имал още четирима служители освен Макшейн. Вероятно ще ги разпитам пак. И сега, когато имам известни възможности, ще видя дали мога да намеря Макшейн. Той е имал семейство в Белфаст, не че те биха го издали. Но може да се е появил. Човек никога не знае какво може да изпадне, когато разтръскаш едно дърво след няколко години.

— Кажи ми, ако мога да ти помогна с нещо. Аз не съм само администратор тук. Искам да работя по случаи. Особено от този вид. Иначе ми остава само да дундуркам другите.

— Добре че ми каза.

— Говоря сериозно.

— Разбрах.

— Добре.

Върнаха се на работните си места и седнаха мълчаливо на бюрата си. Бош взе купчината папки по случая на семейство Галахър и ги нареди пред себе си, така че да вижда етикетите на предните корици. Знаеше, че Том 1 съдържа хронологията на разследването, което щеше да е библията на дадения случай — многостра̀ничен списък на предприетите от него действия по време на първоначалното разследване, с въведени дата и час на всеки запис и допълнителни препратки към всеки по-голям доклад, написан впоследствие.

Знаеше, че сега ще се заеме с хронологията, за да се ориентира отново в случая, като същевременно търси всякакви ходове, които може да е пропуснал първия път, или неправилни тълкувания на фактите, които биха могли да се преосмислят. Но първо искаше да види снимката формат 20х25 см на Ема Галахър в найлонов джоб най-отпред в папката. Тъкмо той я беше сложил там преди много години, така че да не може да я пропусне — нито той, нито който и да било друг, заел се със случая по-късно — щом отвори първата папка по делото, за да прегледа хронологията.

Извади снимката на деветгодишното момиченце от джоба. Беше училищна снимка. Ема беше с кариран пуловер с надпис „Католическо училище“ и усмивката й разкриваше един постоянен зъб, който тъкмо започваше да запълва дупката в долната редица. Тази снимка го натъжаваше. Беше присъствал на аутопсията й и знаеше, че зъбът така и не бе имал възможност да поникне напълно.

Забоде снимката с кабарче върху преградата, деляща работното му място от това на Колин Хатърас. Когато се приведе напред да го направи, тя надникна над преградата.

— Детектив Хари?

— Не ме наричай така — каза Бош. — Просто Хари е добре.

— Добре, Хари. Исках само да ти кажа, че нямах намерение да те разстройвам с онова, което казах.

— Не се тревожи, не си ме разстроила. Всичко е наред.

— Е, тогава искам само да добавя, че не вярвам да откриеш Финбар Макшейн. Не мисля, че е жив.

Бош се вгледа задълго в нея, преди да попита:

— Защо смяташ така?

— Не мога да го обясня — каза Хатърас. — Просто имам тези предчувствия. В повечето случаи са верни. Знаеш ли със сигурност, че той е още жив?

Бош хвърли поглед над преградата към работното място на Балард. Тя седеше и гледаше в екрана на компютъра си, но Бош можеше да познае, че ги слуша. Погледна пак Хатърас и каза:

— За сигурен, не съм. Последното потвърждение, че е жив, датира от три години след убийствата.

— И какво е то?

— Стивън Галахър имаше офисмениджър, първата му и най-дългогодишна служителка, Шийла Уолш. Три години след убийствата някой проникнал с взлом в дома й в Чатсуърт. Преровил документите в домашния й офис и бюрото й. Преместил едно преспапие и оставил отпечатъци.

— Финбар Макшейн.

Бош кимна.

— Тогава вече бях напуснал лосанджелиската полиция и работех по неразкрити случаи за Сан Фернандо. Но чух за обира от старата си партньорка Люси Сото. Върху него работели детективи от участъка в Девъншир. Шийла Уолш им казала, че няма представа какво може да е търсил Макшейн. Не мислела, че от офиса й е взето нещо ценно.

— Странна работа — отбеляза Хатърас.

— Да. Значи тогава е бил жив. Дали е жив сега можем само да гадаем.

— Аз вярвам на инстинктите си. Не мисля, че ще го намериш жив.

— Какво усещаш сега?

— В какъв смисъл?

— Зад теб е библиотеката на изгубените души. Шест хиляди неразкрити убийства. Те говорят ли ти нещо, пращат ли ти послания?

Преди Хатърас да измисли някакъв отговор, се намеси Балард:

— Хари.

Нищо повече, само името му, с тон като на майка, предупреждаваща детето си да престане с това, което прави.