— Добре.
— Е, как смяташ да атакуваш случая на семейство Галахър?
— Ще се поровя в делото, ще прегледам уликите и ще видя дали ще изскочи нещо след толкова години. Галахър е имал още четирима служители освен Макшейн. Вероятно ще ги разпитам пак. И сега, когато имам известни възможности, ще видя дали мога да намеря Макшейн. Той е имал семейство в Белфаст, не че те биха го издали. Но може да се е появил. Човек никога не знае какво може да изпадне, когато разтръскаш едно дърво след няколко години.
— Кажи ми, ако мога да ти помогна с нещо. Аз не съм само администратор тук. Искам да работя по случаи. Особено от този вид. Иначе ми остава само да дундуркам другите.
— Добре че ми каза.
— Говоря сериозно.
— Разбрах.
— Добре.
Върнаха се на работните си места и седнаха мълчаливо на бюрата си. Бош взе купчината папки по случая на семейство Галахър и ги нареди пред себе си, така че да вижда етикетите на предните корици. Знаеше, че Том 1 съдържа хронологията на разследването, което щеше да е библията на дадения случай — многостра̀ничен списък на предприетите от него действия по време на първоначалното разследване, с въведени дата и час на всеки запис и допълнителни препратки към всеки по-голям доклад, написан впоследствие.
Знаеше, че сега ще се заеме с хронологията, за да се ориентира отново в случая, като същевременно търси всякакви ходове, които може да е пропуснал първия път, или неправилни тълкувания на фактите, които биха могли да се преосмислят. Но първо искаше да види снимката формат 20х25 см на Ема Галахър в найлонов джоб най-отпред в папката. Тъкмо той я беше сложил там преди много години, така че да не може да я пропусне — нито той, нито който и да било друг, заел се със случая по-късно — щом отвори първата папка по делото, за да прегледа хронологията.
Извади снимката на деветгодишното момиченце от джоба. Беше училищна снимка. Ема беше с кариран пуловер с надпис „Католическо училище“ и усмивката й разкриваше един постоянен зъб, който тъкмо започваше да запълва дупката в долната редица. Тази снимка го натъжаваше. Беше присъствал на аутопсията й и знаеше, че зъбът така и не бе имал възможност да поникне напълно.
Забоде снимката с кабарче върху преградата, деляща работното му място от това на Колин Хатърас. Когато се приведе напред да го направи, тя надникна над преградата.
— Детектив Хари?
— Не ме наричай така — каза Бош. — Просто Хари е добре.
— Добре, Хари. Исках само да ти кажа, че нямах намерение да те разстройвам с онова, което казах.
— Не се тревожи, не си ме разстроила. Всичко е наред.
— Е, тогава искам само да добавя, че не вярвам да откриеш Финбар Макшейн. Не мисля, че е жив.
Бош се вгледа задълго в нея, преди да попита:
— Защо смяташ така?
— Не мога да го обясня — каза Хатърас. — Просто имам тези предчувствия. В повечето случаи са верни. Знаеш ли със сигурност, че той е още жив?
Бош хвърли поглед над преградата към работното място на Балард. Тя седеше и гледаше в екрана на компютъра си, но Бош можеше да познае, че ги слуша. Погледна пак Хатърас и каза:
— За сигурен, не съм. Последното потвърждение, че е жив, датира от три години след убийствата.
— И какво е то?
— Стивън Галахър имаше офисмениджър, първата му и най-дългогодишна служителка, Шийла Уолш. Три години след убийствата някой проникнал с взлом в дома й в Чатсуърт. Преровил документите в домашния й офис и бюрото й. Преместил едно преспапие и оставил отпечатъци.
— Финбар Макшейн.
Бош кимна.
— Тогава вече бях напуснал лосанджелиската полиция и работех по неразкрити случаи за Сан Фернандо. Но чух за обира от старата си партньорка Люси Сото. Върху него работели детективи от участъка в Девъншир. Шийла Уолш им казала, че няма представа какво може да е търсил Макшейн. Не мислела, че от офиса й е взето нещо ценно.
— Странна работа — отбеляза Хатърас.
— Да. Значи тогава е бил жив. Дали е жив сега можем само да гадаем.
— Аз вярвам на инстинктите си. Не мисля, че ще го намериш жив.
— Какво усещаш сега?
— В какъв смисъл?
— Зад теб е библиотеката на изгубените души. Шест хиляди неразкрити убийства. Те говорят ли ти нещо, пращат ли ти послания?
Преди Хатърас да измисли някакъв отговор, се намеси Балард:
— Хари.
Нищо повече, само името му, с тон като на майка, предупреждаваща детето си да престане с това, което прави.