Бош поклати глава. „Или всички имат значение, или никой няма значение“ бе философията, която винаги бе влагал в разследването на убийства, но беше също и личната му философия. Не беше девиз, особено пък такъв, който би му харесало да гледа написан на някоя стена. Това бе нещо, което усещаш и знаеш вътре в себе си. Не нещо, което да рекламираш или на което да учиш хората.
— Хайде стига, имаме нужда от нещо такова — каза Балард. — Мото. Принцип. Искам някакъв колективен дух в този отдел. Ще им разкажем играта.
Бош не отговори.
— Хайде просто да влезем и да те настаним — каза Балард.
Поведе го покрай бюрото на рецепцията, поставено пред редиците библиотечни рафтове, на които се съхраняваха делата за убийства, подредени по година и номер. Тръгнаха по пътеката вляво от рафтовете към официалната работна зона на възстановения отдел „Неприключени следствия“. Това бяха седем работни места, разделени с прегради — по три от всяка страна и едно в дъното.
Две от местата бяха заети и главите на следователите се подаваха едва-едва над преградите. Балард спря пред отделението в дъното.
— Тук работя аз — каза тя. — А теб съм те настанила ей там.
Посочи едно от съседните работни места и Бош мина в него. Балард влезе в своето отделение и опря ръце на преградата, така че да гледа отгоре към бюрото му. Вече бе натрупала папките на две отделни купчини върху плота — една голяма и една малка.
— Голямата купчина е Галахър… Сигурна съм, че са ти познати.
— Ами това?
Бош отваряше горната от двете папки на по-малката купчина.
— Това е уловката — каза Балард. — Сара Пърлман. Искам като начало да прегледаш него.
— Сестрата на съветника — отбеляза Бош. — Ти не си ли го прегледала вече?
— Прегледах го и ми изглежда безнадеждна работа. Но искам и ти да се пробваш… преди да се върна при съветника с лошата новина.
Бош кимна и каза:
— Ще му хвърля едно око.
— Преди да се гмурнеш в работата, ела да те запозная с Лилия и Томас — каза Балард.
Последните две отделения бяха заети от мъж и жена, и двамата към шейсетте. Балард бе по-близо до мъжа и сложи ръка на рамото му, докато го представяше. И двамата излъчваха професионализъм. Сакото на мъжа бе метнато на облегалката на стола му, но не беше свалил вратовръзката си и не я беше разхлабил. Беше с тъмна коса и мустаци и носеше бифокални очила за работата на бюро. Жената бе тъмнокоса и мургава и облечена така, както се обличаше винаги и Балард — с костюм и бяла блуза. Имаше на ревера си значка с американския флаг и Бош се зачуди дали я носи, за да отклонява въпросите дали не е чужденка.
— Това е Томас Лафонт, присъедини се към нас миналата седмица — каза Балард. — Пенсиониран служител на ФБР. Сложих го в тандем с Лилия Агзафи, която е работила двайсет години във вегаската полиция, преди да й се прииска да види океана и да се оттегли тук. Том и Лилия преглеждат случаи, за да намерят кандидати за генетично генеалогично изследване, което, може би си чул, е най-новата мода в областта на неразкритите случаи.
Бош се ръкува с двамата следователи и им кимна.
— Това е Хари Бош — продължи Балард. — Бивш служител на лосанджелиската полиция. Той самият няма да се хвали, затова ще го направя аз. Той беше един от основателите на стария отдел „Неприключени следствия“ и общо взето има повече години работа върху убийства от всеки друг в цялото управление.
После загледа как Бош се справя неловко с поздравите и любезностите. Не успяваше да скрие отдавнашното си недоверие към ФБР. Накрая го спаси и го заведе обратно на работното му място, като каза на Агзафи и Лафонт, че трябва да обсъди още някои неща с „новобранеца“ в екипа.
Като стигнаха там, всеки влезе в отделението си и Балард отново се подпря на делящата ги преграда, за да може да го гледа, докато говорят.
— Брей — каза тя. — Току-що забелязах, че си се отървал от мазния мустак. След като говорихме ли го обръсна?
Беше сигурна, че е така. Щеше да забележи липсата му в къщата. Лицето на Бош почервеня и очите му се стрелнаха към другия край на работната зона, за да види дали Агзафи и Лафонт са чули забележката й. После потърка горната си устна с палец и показалец, сякаш за да се увери, че вече няма мустак.
— Започна да побелява.
Не даде друго обяснение. Но Балард знаеше, че мустакът му бе започнал да побелява още отпреди да се запознаят.
— Сигурна съм, че Мади е доволна — каза тя.
— Не го е видяла още — отвърна той.