— Опитах за Уилсън. Единият е починал. Другият не ми върна обаждането. Живее в Айдахо.
Много пенсионирани полицаи от Лос Анджелис се местеха колкото може по-далеч от мястото, където са работили, стига да могат да си го позволят. Айдахо беше предпочитано убежище, което мнозина наричаха Синия рай заради ниската престъпност, чистия въздух, консервативните политици и отношението „не ме закачай“. Една от причините Балард да харесва Бош бе решението му да остане в града, на който бе посветил толкова много години.
— Оставих му две съобщения — каза тя. — Струва ми се, че е от онези, които няма да се обадят. Щом той не го е разкрил, значи никой не може. Мразя ги тези глупости.
Балард не за първи път се сблъскваше с този проблем в работата си по неразкрити случаи и не можеше да го разбере — да поставиш детективската си гордост над справедливостта за една жертва и за семейство, което е изгубило нещо безценно. Също така смяташе, че това има някаква връзка с пола. Някои от тези стари мъжкари не харесваха идеята жена детектив да поеме неудачните им разследвания и да разкрие случая. Трябваше обаче да признае пред себе си, че отчасти по тази причина не търси упорито Дюбоз.
— Как се казва този от Айдахо? — попита Бош. — Може да съм го познавал навремето.
— Дейл Дюбоз — каза Балард.
— Не го помня. Но ще се пробвам. Ще поразпитам насам-натам дали някой го е познавал и може би ще успея да го накарам да си вдигне телефона.
— Благодаря. Не съм сигурна какво ще постигнем, но човек никога не знае. Понякога тези старчета взимат някакви материали със себе си, когато се пенсионират. Не би трябвало, но го правят.
— Много смешно. Та този Дюбоз в Холивудския ли е бил или в „Грабежи и убийства“? Изобщо не помня това име.
— Не, случаят бил предаден на Североизточния участък. Явно в Холивудския имало две убийства по-рано през деня и всички работели по тях. Лейтенантът го прехвърлил на Североизточния.
Холивудският и Североизточният участък бяха съседни. Не беше нещо необичайно случаи да се местят от единия в другия в зависимост от натоварването и наличието на персонал.
— Е, добре, ще видя дали мога да се свържа с Дюбоз — каза Бош. — Иска ми се да го попитам защо не са направили нищо с кръвта в урината.
— Аз лично не бих ги винила за това — отбеляза Балард. — По онова време не са могли да извлекат кой знае какво от серологията. Дори да са имали списък на всички хора в Ел Ей със заболявания на бъбреците и пикочния мехур, какво можеш да направиш с това? Те сигурно са хиляди.
— Можели са поне да проверят криминалните досиета, сексуалните престъпници, да стеснят тези хиляди.
— Вярно е. Но не забравяй, че те са работили в Североизточния, а не в спецотдел „Убийства“ в центъра. Били са втора категория.
— Няма значение. Аз също бях втора категория, но всеки има значение. Знаеш ли защо е станало така? Тя е била чернокожа, затова не са проследили уликата. Дай ми номера на този в Синия рай. Ще му се обадя.
— И какво ще му кажеш? Ще се включи гласовата му поща.
— Ще му кажа, че ако не ми се обади, ще отида дотам да го видя. А това няма да му хареса.
— Добре, Хари. Благодаря ти. Ще ти пратя телефона, след като свършим с този разпит.
Балард сви по 101-ва и заобиколи покрай северния склон на планините Санта Моника, преди да излезе в Студио Сити. Насочи се към адреса, който бе взела от шофьорската книжка на Адам Бийчър — къща на „Вайнланд“ в подножията.
Изведнъж осъзна нещо.
— Мамка му. Извинявай, Хари! Току-що ми хрумна, че трябваше да пътуваме отделно. Ние сме кажи-речи в твоя квартал, а сега трябва да се връщаш чак до „Амансън“ да си вземеш колата.
— Голяма работа — отвърна Бош. — Нали трябваше да ми разкажеш за случая?
— И да те ядосам за Дюбоз. Знаеш ли какво? След разпита мога да те оставя вкъщи, а утре ще мина да те взема.
— Ами… дай да решим това, след като приключим. Трябва да помисля дали ще имам нужда от колата си тази вечер.
— Да нямаш среща с готина мацка?
— Ъъъ, не. Но като стана дума за срещи, канех се да те питам: как я карате с пожарникаря?
— Всъщност той е фелдшер и го няма вече.
— О, извинявай, не знаех. Надявам се, че решението е било твое.
— Да.
— Прекарвали сте твърде много време разделени?
— Не, тъкмо обратното. Той три дни работеше и четири почиваше, и единственото, което искаше да прави, когато не е на работа, беше да пече барбекю и да гледа повторения на „Пожарникарите от Чикаго“.
— Хммм — каза Бош.