— Дадено. И без това имам само двайсетачки.
Ирфан, изглежда, не видя в това нищо забавно. Бош открехна вратата и тъкмо се канеше да излезе с раницата си, когато се поколеба.
— Ирфан, какво му е на този квартал, че никой шофьор не иска да идва насам?
— Прекалено много огнестрелно оръжие — каза Ирфан.
Бош си помисли, че това може би е проблем на повечето квартали в големите градове, но не каза нищо и слезе.
Фасадата на къщата, ливадата отпред и храстите бяха чисти и спретнати. Жълтите тухли създаваха впечатление за някаква упорита здравина, сякаш къщата бе крепост срещу студа и жегата.
Хуанита Уилсън го очакваше и отвори вратата още преди да е стигнал до нея. Беше стара жена и му се усмихна немощно.
— Госпожа Уилсън? — попита Бош. — Аз съм Хари Бош. Говорихме по телефона.
— Да, аз съм… наричайте ме Хуанита — каза тя. — Заповядайте, влезте.
Бош влезе и стисна внимателно ръката й. Хуанита Уилсън беше слабичка и крехка и носеше широк пеньоар, за да прикрие това. Косата й беше скрита под нещо като тюрбан, направен от плат на червени, черни и зелени ивици. Въпреки това Бош забеляза приликата със снимката на Лора Уилсън, която имаше Балард. Очите бяха същите.
Той й благодари за помощта и че му е позволила да й се натрапи с толкова кратко предизвестие. Обясни й, че колкото по-рано се върне в Лос Анджелис, толкова по-скоро значката ще може да бъде изследвана за отпечатъци и ДНК и разследването ще може да продължи. И че точно по тази причина си е резервирал полет, който ще го върне там до средата на следобеда.
— С други думи, малко бързам — каза накрая. — Искам да отнеса това час по-скоро на нашите лаборанти, за да могат да го изследват.
— Разбирам — отвърна Хуанита.
Поведе го през малката къща към спалнята в задния край, която бе принадлежала на дъщеря й. Тя бе малка, но сияеше приятно от слънцето, проникващо през прозореца с отворени завеси.
На Бош му изглеждаше, че половината стая е запазена така, както я е оставила Лора, а другата половина е превърната в домашен офис. Имаше сгъваема масичка със стол и на нея лежаха хванати с ластик пощенски пликове, както и най-различни други книжа.
— Мъжът ми се настани тук, след като Лора замина за Ел Ей — каза Хуанита. — Но запазихме останалата част за нея, когато ни идва на гости или ако реши да се откаже от мечтата си и да се върне. А после… просто го оставихме така.
Бош кимна, че разбира. Видя един кашон на леглото и го посочи.
— Там ли намерихте значката?
— Да, точно в този — каза Хуанита. — Отгоре имаше някакви дрехи и сценарии, върху които мисля, че е работила по онова време. Но когато ги махнах, веднага видях значката в една кутия от обувки.
Бош извади телефона и включи камерата на видеозапис.
— Госпожо Уилсън, можете ли да ми покажете, без да докосвате значката?
Проследи я с камерата, докато тя отиде до кашона, отвори го и посочи надолу в него. Бош се приближи и видя, че вътре има кутия за обувки. Беше без капак и пълна с дреболии, които той позна от снимката на чекмеджето на Лора Уилсън от местопрестъплението. Свали по-ниско телефона си и увеличи върху значката от кампанията, на която пишеше „ДЖЕЙК!“.
— Ако ви дам телефона си, ще можете ли да ме снимате как взимам значката, госпожо Уилсън? — попита той.
— Щом искате — отвърна Хуанита. — Но не съм кой знае колко добра с камера.
— Няма нищо. Искам само да документирам веригата на притежание.
— Верига на притежание ли?
— Кога у кого е била дадената вещ. За да се знае, че след като е била прибрана, е останала под полицейски контрол.
— Разбирам.
Бош й връчи телефона и тя го засне как си слага гумени ръкавици, извадени от раницата, и отваря найлонов плик за веществени доказателства. После бръкна в кашона и извади значката от кутията за обувки. Сложи я в плика, след което го запечата и го прибра в джоба на спортното си сако.
Посегна за телефона, изрече на глас датата и часа, после спря записа. Пусна видеото отначало и видя, че Хуанита е хванала всичко необходимо.
— Това трябва да свърши работа. Благодаря ви.
— Мога ли да направя още нещо? — попита Хуанита.
Бош се поколеба. Носеше в раницата си комплектите за вземане на отпечатъци и проби. Балард му ги беше дала на излизане от центъра „Амансън“. Той знаеше, че според процедурата трябва да вземе отпечатъците на Хуанита и проба от ДНК-то й, за да могат да я изключат, ако намерят нещо върху значката. Но се колебаеше да подложи тази крехка чернокожа жена на такова изпитание и може би да я накара да се почувства малтретирана от разследването на убийството на собствената й дъщеря. Реши да подмине процедурата.