— Казахте, че не сте пипали значката, нали?
— Не, видях я там и изобщо не я докоснах, както ми казахте — заяви Хуанита. — Нещо не е наред ли?
— Не, не. Всичко е чудесно. Ами, в такъв случай, това беше и вече мога да ви се махна от главата.
— А какво ще стане сега?
— Ами, ще се върна в Лос Анджелис и както казах, ще предам това на криминолозите още днес. Ако извадим късмет, ще намерим отпечатък, който не е на дъщеря ви, и ще го проверим, ще видим кой е пипал значката и може би ще разберем кой й я е дал. Или детектив Балард, или аз ще ви държим в течение за напредъка ни.
— Добре. Защото не съм сигурна колко още мога да чакам, нали разбирате?
— Знам, че е трудно. Чакали сте много, много дълго и повярвайте ми, знам какво е.
— Не, не ме разбрахте. Времето ми изтича, детектив Бош. Имам рак. Рак в последен стадий и искам да разбера преди… края.
Бош осъзна, че тя не е толкова стара, колкото си бе помислил отначало. Беше болна. Предположи, че тюрбанът вероятно крие плешивината, получена в резултат на интензивното лечение срещу рак, и се засрами от нетактичността си.
— Съжалявам — успя да прошепне.
— Бях се отказала и се готвех да умра — каза Хуанита. — А после ми се обади вашата детективка и ми даде надежда. Ще се държа, детектив Бош, докато не ми дадете отговор.
— Разбирам. Ще работим бързо. Това е всичко, което мога да ви обещая.
— Не искам нищо повече. Благодаря ви.
Бош кимна. Хуанита го изпрати до входната врата, където си стиснаха ръцете и се сбогуваха. От верандата Бош не видя никаква кола да го чака на улицата и изръмжа:
— Мамка му! Няма да получиш никакви звезди, Ирфан.
Слезе по стълбите и извади телефона си, за да отвори приложението за таксита и да се опита да намери друга кола. Някакво движение в периферното му зрение привлече вниманието му и той вдигна очи и видя как колата на Ирфан се приближава и спира до бордюра. Прозорецът беше свален.
— Отидох да заредя — извика мъжът.
Бош се качи на задната седалка. Подаде пет двайсетачки над облегалката на шофьора и каза:
— Изчакай един момент.
Ирфан се подчини. Бош си сложи слушалките и пусна музиката, която бе свалил на айфона си предната нощ. Беше ходил да гледа квинтета на Фарез Уитед в джазклуб „Уинтърс“ близо до Военноморския кей. Концертът беше от произведения на Майлс Дейвис, на Бош му беше харесало и остана до твърде късно. Но искаше да чуе и собствената музика на Уитед, затова бе свалил три албума, когато се върна в хотелската си стая. Сега в ушите му зазвуча песен, наречена „Дървото на живота“, докато гледаше назад към къщата, където бе израснала Лора Уилсън.
Да се нарече скромна би било меко казано. Той се замисли за мизерното начало на Лора в къщата от жълти тухли и за мечтата, която я бе отвела в Ел Ей само за да й отнемат всичко, което е имала и на което се е надявала. Това го ядоса и той усети стар, познат огън да се разгаря в него.
— Добре, Ирфан — каза накрая. — Откарай ме на летището.
23.
Магазинът за смокинги се намираше на Бевърли Драйв южно от „Уилшир“, което го поставяше от по-икономичната страна на Бевърли Хилс. Приличаше на магазин с голям стокооборот, за разлика от салоните на Родео Драйв, които приемаха само с уговорена среща и обслужваха клиенти, тръгнали за церемонията по Оскарите и афтърпартито на „Венити Феър“.
Балард седеше в колата си, посръбваше кафе и чакаше да отключат стъклената входна врата на магазина. Беше 9:50.
Телефонът й иззвъня и тя видя, че е Бош. Прие обаждането, но очите й не се откъсваха от стъклената врата.
— Само да докладвам — каза Бош. — Значката е у мен и съм на летището, готов да се кача на самолета.
— Чудесно — отвърна Балард. — Как е Хуанита?
— Изцяло готова да сътрудничи, само че е болна. Умира.
— Какво й е?
— Рак в последен стадий. Не знам колко време й остава, но не мисля, че е много. Без да те притискам, тя ми каза, че продължавала да се държи само защото ти си й дала надежда. Иска да доживее да види някой изправен пред съда.
— О, изобщо не ме притискаш. Какъв рак?
— Не попитах. От онзи, дето накрая се съсухряш целият.
— Боже. Е, единственото, което можем да направим, е да направим каквото можем. Надявам се да стигнем до дело и тя да е още жива, за да го разбере.
— В колата ли си? Чувам улично движение.
Балард му каза какво прави и докато говореше, видя как един мъж на четирийсет и няколко се приближи до стъклената врата на магазина за смокинги, отключи я и влезе.