Бош бързо си изгради представа за станалото. Ролс бе блъснал колата му изотзад със специална полицейска маневра — тактика при преследване, която имаше за цел да завърти колата с удар в десния ъгъл, да промени посоката на инерцията й и да я прати в неконтролируемо занасяне.
Макар и само леко повредено, БМВ-то не потегли. Стоеше неподвижно насред улицата. А после вратата на шофьора се отвори рязко и оттам излезе Ролс. Заобиколи колата отпред и отначало Бош помисли, че ще огледа повредите. Но Ролс дори не погледна към предницата на БМВ-то. Вместо това тръгна спокойно към колата на Бош.
Бош виждаше, че държи пистолет до тялото си.
— Сигурно се майтапиш — промърмори Бош.
Наведе се през централната конзола и изстена, щом усети болка в ребрата. Отвори жабката, бръкна вътре и сви ръка около своя пистолет. Изправи се отново в седалката, държейки оръжието върху бедрото си. Нямаше представа какъв сблъсък му предстои.
Ролс продължаваше да върви напред и когато се приближи, изведнъж вдигна оръжието си за стрелба.
— Не, не, не, не… — почна Бош.
Вдигна пистолета си да се прицели, но Ролс стреля пръв и Бош усети изгаряща болка да пронизва мозъка му.
37.
Гласът на Бош бе прекъснат от силен трясък, последван от свирене на гуми по асфалт, а после едно последно хрущене на метал.
— Хари! — изкрещя Балард в телефона.
Не получи отговор.
— Хари? Какво става?
Все още никой не отговаряше, а после тя чу гласа му, но бе приглушен и далечен. Не можеше да различи думите.
— Хари? Чуваш ли ме?
А после го чу ясно, макар да бе очевидно, че не говори в телефона.
— Не, не, не, не…
Последваха изстрелите. Ясни, отсечени гърмежи. Първо един, последван от звук на трошащо се стъкло, а после истинска градушка от огън. Прекалено много изстрели за прекалено малко секунди, за да ги преброи. А накрая един последен изстрел, приглушен и достатъчно късно след другите, за да е довършващият, контролният изстрел.
— Хари! — изкрещя Балард.
Завъртя рязко кормилото на колата за обратен завой. Пусна сирената и полицейските лампи, скрити в предната решетка, и полетя към Санта Моника.
Втора част
Свещена земя
38.
Бош седеше на ръба на кушетката за прегледи; не искаше да легне, защото това можеше да ги накара да го вземат в болницата за през нощта, а той нямаше намерение да стои тук повече от минимално необходимото. „Санта Моника“ може да беше отлична болница, но той искаше да се прибере вкъщи и да спи в собственото си легло.
Трябваше да се обади на дъщеря си, но телефона му го нямаше. Бе излетял от ръката му, когато колата му бе блъсната отзад. Той чакаше лекаря от спешното да мине през завесата, да провери за последен път състоянието му и да му даде рецепта, преди да го пусне.
Нараняванията му бяха малки, макар строго погледнато да бе прострелян. Имаше натъртени ребра, контузия на коляното и множество малки порязвания от летящи парченца стъкло, а един куршум бе разкъсал върха на лявата му ушна мида. На това му се викаше разминаване на косъм. Ако куршумът бе с няколко сантиметра по-точен, Бош щеше да прекара нощта в моргата. За това определено беше благодарен. А иначе бе по-скоро разстроен. Тед Ролс бе мъртъв и всичките му тайни вероятно бяха умрели заедно с него.
Раната бе почистена и зашита с черен конец от лекаря в спешното, който ненужно го предупреди да не спи върху това ухо. Бош дочуваше много суетня и медицински приказки в другите оградени със завеси кабинки за прегледи, но никой не бе дошъл да го види вече над двайсет минути. Той реши, че ще почака още петнайсет, преди да дръпне завесата и да каже на сестрата, че трябва да се връща на работа.
Но не се стигна дотам. Пет минути преди определения от него срок завесата се разтвори и влезе Мади, с униформа. Беше далеч от района си.
— Татко!
Бош стана и се прегърнаха, като той се постара да предпази раненото си ухо.
— Добре ли си? Рене ми се обади.
— Добре съм. Всичко е наред. Наистина.
Тя се отдръпна и погледна първо лицето му, а после ухото му.
— Сигурно боли.
— Ъъъ, отначало болеше, но сега е добре. Докторът каза, че там няма много нервни окончания.
Докторът не му беше казвал подобно нещо, но Бош не искаше дъщеря му да се тревожи.
— А онзи е мъртъв, така ли?
— За жалост — отвърна Бош. — Искахме да говорим с него, но сега…
— Е, вината не е твоя. Говори ли вече с ОВР?