В момента, в който щеше да вдигне крак и да се наклони назад за ритника, отново се чу гласът на Уолш.
— Добре, добре! Не ми разбивайте вратата.
Той изчака и чу как ключалките прищракват. Накрая вратата се отвори и пред него се появи Шийла Уолш с неподправена омраза в очите.
— Умно решение — каза Бош.
— Какво искате? — попита Уолш.
— Ако съм честен, бих предпочел просто да си поговорим, вместо да претърсвам дома ви. Това би ми отнело остатъка от деня, а вероятно въпросът може да се изясни само с обикновен разговор.
Тя не помръдна.
— Разговор за какво?
— Искате да говорим тук навън, пред съседите ли? — попита Бош. — Или може да седнем вътре?
Тя отстъпи и го пусна да влезе. Бош не я беше излъгал. Наистина имаше заповед за обиск, но това бе копие от заповед по друг случай, подписана преди години от съдия, който отдавна вече се беше пенсионирал.
— Насам — каза Уолш.
Този път го заведе в трапезарията вместо в кухнята. На масата имаше отворен лаптоп и някакви книжа. На стената отляво имаше няколко разгънати брошури и флаери, залепени с тиксо върху небесносинята боя. Бош видя карти на нещо, което приличаше на Карибите и Мексиканския залив, както и снимки на круизни кораби, планове на каюти и схеми на цели палуби. Трапезарията бе щабквартирата на интернет туристическата й агенция.
— Преди да кажа и дума повече, искам да чуя от вас, че ще оставите сина ми на мира — заяви тя. — Той преживя достатъчно и няма нищо общо с това.
— Не мога да ви обещая — каза Бош. — Четирима души са мъртви, Шийла. Цяло семейство. И аз ще намеря човека, който го е направил. Ако трябва да използвам сина ви, за да стигна до него, ще го направя. Така стоят нещата. Но вие сте тази, от която зависи всичко. Ако ми сътрудничите, няма да има нужда да притискам сина ви или да казвам на работодателите му за неговата връзка с тази история.
— Не е справедливо. Той не е замесен!
— Мислите ли, че е справедливо, че цялото семейство Галахър е било заровено в дупка в пустинята?
— Разбира се, че не. Но аз нямам нищо общо! Да не мислите, че това не предизвиква ужас у мен? Напротив. Мисля за него всеки божи ден.
— Какво искаше Финбар?
Главата й се люшна изненадано от прямотата му.
— За какво говорите?!
— Стига, Шийла — каза Бош. — Знаете за какво говоря. Синът ви е бил този, който е проникнал с взлом в къщата и ви е обрал. Извадили сте късмет, когато полицията намерила отпечатъците на Макшейн и сте могли да хвърлите вината върху него. Но е бил синът ви, а не той. Макшейн е бил тук по някое време преди обира и искам да знам защо.
— Вие сте луд. Не се отказвате и това е тормоз. Мога да пусна жалба срещу вас.
— Можете. Но ако си мислите, че това е тормоз, нищо не сте видели. Аз никога няма да спра да идвам тук. Не и докато не ми кажете каквото знаете.
Тя поклати глава, после опря лакти на масата и зарови лице в дланите си.
— Божичко, какво да правя? — промълви. — Вие няма да се откажете.
Бош свали кламера от документите, които бе донесъл. Те бяха сгънати по дължина. Той отдели последния лист и го плъзна по масата към нея.
— Отворете очи, Шийла, и погледнете това — каза Бош. — Мисля, че то ще ви помогне да постъпите правилно.
Тя отпусна ръце на масата и възропта:
— Правилно ли? За какво говорите?
— Просто го погледнете — каза Бош.
Тя притисна с палци листа към масата и се приведе да го прочете. Скоро започна да клати глава.
— Помогнете ми. Какво е това?
— Копие на страница от Калифорнийския наказателен кодекс — отвърна Бош. — Параграф трийсет и две — отнася се до престъплението подпомагане и подстрекателство към убийство.
— Какво?!
Беше по-скоро писък, отколкото въпрос.
— Боже мой — продължи тя. — Какво сте…
— Погледнете последния ред — каза Бош. — Прочетете го.
— Прочетох го. Не знам какво означава. Не знам какво искате.
— Това е давностният срок. Три години за подпомагане и подстрекателство към убийство. Това означава, че сте в безопасност, Шийла. Каквото и да направите, вече не могат и с пръст да ви пипнат.
— Мислите си, че аз имам нещо общо с убийството им? На онези прекрасни деца? Да не сте се побъркали? Вън! Махайте се от къщата ми!
Посочи към вратата и се надигна от мястото си.
— Сядайте, Шийла — каза спокойно Бош. — Никъде няма да ходя.
Тя не помръдна. Продължи да държи ръката си вдигната, с пръст сочещ към вратата.
— Казах, сядайте! — изкрещя Бош.
Гласът му я уплаши. Тя рухна на стола си, ококорена от паника.