— Хорхе Очоа — каза Балард. — Може да го е американизирал. Да е използвал името Джордж.
— „Д-О“ — каза Хатърас. — Мисля, че си права.
Балард записа бързо номера на делото и имената на жертвата и заподозрения. Извлечението съдържаше също мястото на престъплението — Ривърсайд Драйв във Вали Вилидж. Беше случай на Северния холивудски участък.
В извлечението нямаше снимки от местопрестъплението и подробностите бяха оскъдни. Причината за смъртта бе записана като удар с тъп предмет, но това бе доста широко понятие. Балард имаше нужда от самото дело, за да се увери, че то е свързано с предметите, намерени в изхвърлената кутия.
— Колин, отивам в Долината да извадя този случай — каза Балард. — Няма да се върна днес.
— Може ли да дойда с теб? — попита Хатърас. — Имам чувството, че и аз имам пръст в това… каквото и да е то.
— Наистина имаш пръст в него. Свърши добра работа. Само че тук трябват следователи, а ти си специалистка по КГГ. Ще се видим утре, ако идваш. Тогава ще ти кажа какво е станало.
— Ще съм тук.
— Добре. И браво на теб, Колин. Чудесна работа свърши. Благодаря ти.
Балард бързо прибра лаптопа и папките в раницата си, грабна якето си от облегалката на стола и тръгна към изхода.
Когато стигна до паркинга, извади телефона си и се обади пак на Хари Бош. Отново чу записания му глас, който я подканваше да му остави съобщение.
— Хари, пак съм аз. Къде си? Мисля, че знам на кого е принадлежала бялата нощница. Обади ми се веднага щом получиш това.
После прибра телефона и скочи в колата си.
46.
Шофирането от Маями до Кий Уест беше четири часа по Презморската магистрала. По пътя имаше предимно семейни мотели, ресторанти, фабрики за сандали и магазини за кичозни тениски и сувенири, всичко това свързано с дълги мостове над удивително тюркоазената вода, в която като диаманти играеха слънчеви отблясъци. Бош бе пристигнал в Маями късно предната вечер, беше взел кола под наем и бе карал до Кий Ларго, преди да спре в паркинга на един мотел със светещ неонов надпис „Свободни места“ и да направи прекъсване за през нощта.
Сега бе сутрин и планът му беше да стигне до Кий Уест до обяд и да започне издирването на Финбар Макшейн. Отправната му точка щеше да е тамошното полицейско управление. Не се бе обадил предварително и нямаше уговорена среща. Харесваше му мисълта да отиде на сляпо.
Малко след Маратон имаше задръстване заради катастрофа на Седеммилния мост, което увеличи пътуването с близо час. Вече минаваше един, когато спря на паркинга на полицейското управление в Кий Уест. Когато слезе от колата, контузеното му коляно бе схванато и туптеше от дългото шофиране. Не бе взел никакви обезболяващи, защото искаше да е бодър по време на шофирането, но сега отвори багажника, разкопча сака, който бе приготвил в Ел Ей, и лапна две таблетки „Адвил“. Надяваше се лекарството да е достатъчно силно, за да намали болката бързо.
Полицейското управление бе боядисано в оранжево-розови пастелни цветове. Рецепцията представляваше всъщност един външен прозорец, зад който имаше полицай, седнал на бюро. Бош зачака на слънцето, втори на опашката след един мъж, който питаше как да съобщи за кражба на велосипед. Усещаше как влагата лепне по кожата му. Дори въздухът в дробовете му му се струваше тежък.
Най-после дойде неговият ред и Бош докуцука до прозореца и показа значката си. Имаше високоговорител и микрофон, вграден в стъклото.
— Здравейте — каза той. — Работя за отдел „Неприключени следствия“ на Лосанджелиското полицейско управление. Дошъл съм по един случай и исках да видя дали бих могъл да поговоря с някого от „Изчезнали лица“.
Стъклото бе тъмно почти колкото задните прозорци на лимузина. Бош едва можеше да различи силуета на някакъв човек, седящ от другата страна, но не можеше да познае дали говори с мъж или с жена.
По високоговорителя се разнесе мъжки глас.
— Неразкрит случай за изчезнало лице?
— Хм, не точно — каза Бош. — Но мисля, че някой детектив от „Изчезнали лица“ може би ще успее да ми помогне да намеря човека, когото проследих дотук.
— Името ви?
— Хари Бош.
— На значката не пишеше ли „пенсиониран“?
— Да. Работя като доброволец. По-рано разследвах неразкрити случаи, когато бях в управлението. Помолиха ме да се върна, след като се пенсионирах.
— Добре, изчакайте да се обадя. Ако не възразявате, бихте ли отстъпили от прозореца, за да могат да минават други?
— Няма проблем.
Бош отстъпи от прозореца и застана от лявата му страна. Обърна се, огледа се и видя, че никой друг не чака ред.