Пет минути изтекоха бавно. Той се облегна на стената до прозореца, за да не натоварва коляното си. Хапчетата, които бе взел, още не отслабваха болката.
Никой друг не се приближи до прозореца, а мъжът зад него не даде на Бош никаква информация. Бош усещаше как ризата му започва да лепне от пот по гърба му. Свали си спортното сако и го преметна през ръка.
Най-после се чу метално стържене на отваряща се тежка врата и на прага застана мъж със свободна мексиканска риза. Ризата едва скриваше пистолета и значката на кръста му.
— Лосанджелиска полиция? — попита мъжът.
— Аз съм — каза Бош.
— Елате.
— Благодаря.
Когато Бош пристъпи към вратата, мъжът протегна ръка.
— Кент Осбърн.
Бош я стисна.
— Хари Бош. Благодаря ви за отделеното време.
— Трябва да намираме време за лосанджелиската полиция — каза Осбърн. — Там е голямото добрутро.
Бош се усмихна неловко. В тона на Осбърн имаше нотка на сарказъм.
Осбърн заведе Бош в един детективски отдел, където той преброи бюра за шестнайсет детективи. Нямаше висящи от тавана табели, които да обозначават секциите за различни видове престъпления. Зад половината от бюрата седяха мъже или жени и повечето от тях впериха очи в Бош, когато влезе.
Бюрото на Осбърн бе последното на първия ред. Той дръпна стола от едно празно бюро и го изтъркаля пред своето.
— Сядайте. Ранен ли сте? Куцате.
— Катастрофирах в неделя. Прецака ми се коляното.
— Май и ухото ви се е прецакало.
— Да.
Седнаха. Осбърн погледна нещо на екрана на настолния си компютър, после премести очи към Бош.
— Е, какво мога да направя за Лосанджелиската полиция?
— Не знам дали човекът зад прозореца ви е обяснил нещо, но аз работя по неразкрити случаи на убийства — каза Бош. — В момента се занимавам с четворен случай — четиричленно семейство, убито с пистолет за пирони и заровено в пустинята.
— Това сигурно боли.
Бош не обърна внимание на този жалък опит за черен хумор.
— Случаят е почти на девет години — продължи той. — Наскоро го отворихме наново и има един човек, който ни интересува. Надежден свидетел ни съобщи, че се намирал тук, но това е било поне преди шест години.
Осбърн се намръщи.
— Шест години в Кий Уест са много време. Този град се променя бързо. Хората идват и си отиват. Защо сте поискали копой от „Изчезнали лица“?
Бош отдавна не бе чувал да използват тази дума за детектив, а може би и никога в реалния свят.
— Заради престъплението в Ел Ей. Този човек е играл в дългосрочен план. Наел се е на работа, трудил се е да се издигне в продължение на години и когато станал ценен работник, убил собственика и семейството му и разпродал бизнеса в класическа схема на „изтърбушване“. Предполагам, че е дошъл тук, за да направи същото отначало.
— Доколкото знам, тук нямаме убити семейства.
— Свидетелят ми от Ел Ей каза, че той инвестирал в бар в Кий Уест, а после барът фалирал. Мисля, че ако той е тук, се е заел с нещо друго.
— Ами това с изчезналите лица?
— Имате ли случай с някоя изтъкната личност — като например собственик на някакъв бизнес — който е изчезнал?
Осбърн се облегна в стола си и го завъртя насам-натам, докато мислеше по въпроса.
— Аз поне не знам за такова нещо. Нашите случаи са предимно за отегчени тийнейджъри, които драсват към Маями, или туристи, които така се натаралянкват в „Мърлявия Джо“, че не могат да намерят пътя до мотела си. Не се сещам някой изтъкнат гражданин да е изчезвал.
— А да знаете за бар, който е фалирал преди шест-седем години?
Осбърн се засмя.
— Такива има колкото си щете.
— Нищо ли не ви идва наум? — настоя Бош. — Говоря за нещо голямо. Моят човек е вложил четиристотин хиляди в него и ги е загубил.
— Знаете ли какво, човекът, с когото трябва да говорите, е Томи от „Картографът“.
— „Картографът“? Това бар ли е?
— В „Къщата на кея“.
— „Къщата на кея“?
— Ама вие от Ел Ей нищо не знаете! Това е хотел в края на „Дювал“. Мисля, че в последно време човек трябва да е отседнал там, за да го допуснат в „Картографът“. Някога беше истинска дупка. Но сега държат отрепките настрани.
— Ами Томи?
— Той налива пиячка там вече над четирийсет години. И познава местните барове много по-добре от всеки в тази сграда.
Бош кимна. После вдигна с една ръка спортното си сако, бръкна в един джоб и извади документ, който бе копирал от делото на семейство Галахър. Подаде го на Осбърн и той го разгъна. Беше листовка за издирване на опасни престъпници. В горния й край имаше снимка от калифорнийската шофьорска книжка на Финбар Макшейн. Под нея четири по-малки копия, изменени от полицейския художник, така че да покажат възможната нова външност, която може да си е придал Макшейн след бягството си. На изменените снимки Макшейн бе представен във вариантите с голяма брада, с козя брадичка, с дълга коса и с бръсната глава. Бош бе разпространил листовката за Макшейн малко след като му възложиха случая за първи път. Това означаваше, че снимките са поне на осем години и ползата от тях е съмнителна. Но нямаше какво друго да предложи.