— Това ли е вашият човек? — попита Осбърн.
— Да — каза Бош. — Познавате ли го? Виждали ли сте го?
— Не бих казал. Откога е тази листовка?
— От осем години. Сега трябва да е на четирийсет и четири.
— Това е доста време. Не можаха ли да изготвят нещо ново?
— Работят по въпроса. Мислите ли, че бихте могли да я покажете на инструктажа? Да проверите дали някой от патрулните ви го е виждал.
— Мога да го направя. Но шансът е малък.
— Въпреки това ще съм ви признателен.
Осбърн взе една пачка лепящи се листчета и я сложи пред Бош.
— Напишете си номера на телефона и ще ви се обадя, ако разбера нещо.
— Нямам телефон. Загубих го и днес трябва да си купя нов. Мога да ви се обадя утре от хотела.
Осбърн направи физиономия, сякаш питаше: „Кой в днешно време няма телефон?“.
— Кой хотел? — попита вместо това.
— Ами предполагам, ще видя дали имат свободни места в „Къщата на кея“.
— В Лос Анджелис сигурно ви отпускат много пари за хотели. Там ще ви съдерат поне петстотин на вечер по това време на годината.
Бош кимна и каза:
— Благодаря за помощта. Както и за инструктажа.
— Няма проблем — отвърна Осбърн. — Сигурен ли сте, че сте добре?
— Да. Защо?
— Не знам. Изглеждате ми малко нестабилен.
— От влагата е. Не съм свикнал с нея.
— Да, имаме я много тъдява.
Като се върна на паркинга, Бош се забави за момент, преди да влезе обратно в колата, за да вдигне очи към небето. Редица кълбести облаци плуваше над острова. Бош имаше чувството, че тук светлината е различна, не толкова мека като в Калифорния. В нея имаше някаква резлива яркост.
Качи се в колата и се замисли за Осбърн. Чудеше се дали може да му вярва. Не беше сигурен. Запали колата и потегли.
47.
Балард държеше значката в едната си ръка, докато с другата почука по вратата. След малко й отвори ниска жена със същия цвят и черти на лицето като Хорхе Очоа.
— Госпожа Очоа? — попита Балард.
— Си — отвърна жената.
На Балард веднага й се прииска да бе взела със себе си испаноговорещ полицай. Можеше да се отдръпне настрани и да се обади в Северния холивудски участък, за да види дали има такъв на разположение, но вместо това продължи.
— Ла полиция. Хабла инглес?
Жената се намръщи, но после се извърна от вратата и закрещя на испански към вътрешността на къщата. Единствената дума, която Балард различи, беше „полиция“. После жената се обърна пак към нея и кимна, сякаш току-що бе решила проблема. След една неловка минута мълчание зад нея на вратата се появи млад мъж с разчорлена от спане коса. Беше почти точно копие на Хорхе Очоа от арестантските снимки, които Балард бе разгледала, докато четеше делото.
— Какво има? — попита той.
Явно бе раздразнен от ранното събуждане, макар да беше почти обяд. Балард бързо анализира татуировките ВМ по ръцете му и разбра, че той е член на уличната банда Вайнландските момчета. Знаеше, че денят на един гангстер обикновено започва в следобедните часове. Сега беше още рано.
— Ти си Оскар, нали? — каза Балард. — Искам да поговоря с майка ти за брат ти.
— Брат ми го няма — отвърна Оскар. — Освен това не говорим с ченгета. Адиос, пута.
Понечи да затвори вратата, но Балард протегна ръка и го спря.
— Наричаш някой, който иска да помогне на брат ти, курва?
— Да му помогнеш? Мамка му. Можеше да му помогнеш, когато той твърдеше, че не го е направил. Но не, вие гледахте само да го тикнете в пандиза.
— Искам да покажа нещо на майка ти. То може да е тъкмо онова, което ще изкара Хорхе от затвора. Ако искаш да си тръгна, ще си тръгна. Но другия път, като ходиш на свиждане при брат си, му кажи, че съм идвала, а ти си ме отпратил.
Оскар не помръдна, нито проговори. После майка му му зашепна нещо. Балард знаеше достатъчно испански, за да разбере, че тя пита сина си какво иска тази жена. Госпожа Очоа я бе чула, че споменава името на Хорхе.