– Младият воин се събуди – каза то и му се усмихна.
– Ти говориш – изрече Джардир през изсъхнали устни. Ръката му сякаш бе зазидана в бял камък. Превръзката на дама’тингата се беше втвърдила по време на съня му.
– Да не би да съм животно, че да не мога? – попита момичето.
– С мен, имам предвид – каза Джардир. – Аз съм само ний’шарум.
И още не съм и наполовина достоен за теб – допълни той наум.
Момичето кимна.
– А аз съм ний’дама’тинга. Скоро ще заслужа булото си, но дотогава мога да говоря с когото си поискам.
Тя остави компреса настрана и поднесе димяща паница овесена каша към устните му.
– Предполагам, че в Каджи’шараджа ви измъчват от глад. Яж. Това ще помогне на заклинанията на дама’тингата да те излекуват.
Джардир бързо изгълта топлата храна.
– Как се казваш? – попита той, когато приключи.
Момичето се усмихна и избърса устата му с мека кърпа.
– Доста дръзко за момче, което е едва дорасло за бидото си.
– Извинявай – каза Джардир.
Тя се засмя.
– Човек не бива да се извинява за дързост. Еверам не таи любов към плашливите. Казвам се Иневера.
– Както повелява Еверам – преведе Джардир.
Това бе често срещан израз в Красия. Иневера кимна.
– Ахман – представи се Джардир, – син на Хошкамин.
Момичето кимна, сякаш бе чуло нещо наистина важно, но в очите ѝ личеше закачливост.
* * *
– Силен е и вече може да се върне на тренировки – каза дама’тингата на Керан на другия ден, – но ще трябва да се храни редовно и ако ръката му пострада отново, преди да сваля превръзките, ще държа вас отговорен.
Офицерът се поклони.
– Ще се съобразим с волята на дама’тингата.
Джардир получи паницата си и го пуснаха да се нареди най-отпред на опашката. Никое друго момче, дори Хасик, не посмя да се възпротиви на решението, но Джардир усещаше недоволните им погледи на гърба си. Той би предпочел да се бие за храната си дори с гипсирана ръка, вместо да търпи тези вторачени погледи, но дама’тингата бе дала заповед. Ако не ядеше по своя воля, офицерите щяха да му натъпчат кашата в гърлото.
– Ще се оправиш ли? – попита Абан, докато хапваха на обичайното си място.
Джардир кимна.
– Костите стават по-силни, след като ги счупиш.
– Аз бих предпочел да не изпробвам това – каза Абан.
Джардир сви рамене.
– Поне утре започва Последната четвърт – продължи Абан. – Ще можеш да се прибереш за няколко дни.
Джардир погледна гипса и се почувства дълбоко засрамен. Нямаше начин да го скрие от майка си и сестрите си. Беше прекарал толкова кратко време в шараджа, а вече ги бе опозорил.
* * *
Последната четвърт беше тридневният период преди новолунието, когато според поверието Ний беше в стихията си. През това време момчетата в Хану Паш си отиваха вкъщи при семейс-твата си, за да могат бащите им да видят своите и да си припомнят за какво се борят в нощта.
Но бащата на Джардир беше починал, а и момчето се съмняваше, че щеше да изпълни сърцето на баща си с гордост, дори да бе сред живите. Когато се прибра, майка му Кадживах не отвори дума за ръката му, но по-малките сестри на Джардир не проявиха същата сдържаност.
Джардир бе свикнал да живее само по бидо и сандали сред останалите ний’шаруми. Сред сестрите си, всяка от които бе покрита от глава до пети в жълто-кафява роба, разкриваща единствено ръцете и лицата им, той се почувства гол, а нямаше и начин да скрие гипса си.
– Какво се е случило с ръката ти? – попита най-малката му сестра Ханя веднага щом той пристигна.
– Счупих я на тренировка – отвърна Джардир.
– Как? – попита Имисандре, най-голямата от сестрите, с която Джардир бе най-близък. Тя положи длан на здравата му ръка.
Този състрадателен жест, някога представлявал балсам за душата на Джардир, сега усили десетократно срама му. Той дръпна ръката си.
– Счупи се по време на тренировка по шарусахк. Няма ѝ нищо.
– Колко момчета бяха нужни? – попита Ханя и Джардир се сети за онзи път, когато бе набил две по-големи момчета на пазара, след като едното ѝ се беше подиграло. – Обзалагам се, че са били поне десет.
Джардир се намръщи.
– Едно – сопна ѝ се той.
Хошвах, средната му сестра, поклати глава.
– Трябва да е бил три метра висок.
На Джардир му се щеше да изкрещи.
– Стига сте тормозили брат си! – сряза ги Кадживах. – Пригответе му място на масата и го оставете на мира.
Ханя взе сандалите на Джардир, а Имисандре издърпа пейката към главното място на масата. Нямаше възглавници, но тя постла върху дървото чиста кърпа, където да седне. След месец седене на пода в шараджа дори това му се струваше като разкош. Хошвах бързо разнасяше нащърбените глинени паници, които Кадживах пълнеше от врящото гърне.