– Аааааа! – извика Шанджат и Джардир разбра, че от тази позиция би могъл лесно да му счупи ръката, както Хасик бе сторил с него.
– Ти ми пазеше мястото, нали така? – попита Джардир на висок глас.
– Ще те убия, мишок! – изкрещя Шанджат, удряйки по прах-та със свободната си ръка, докато се извиваше и мяташе, но при всичките си усилия не можа да отмести Джардир.
– Кажи го! – настоя Джардир и вдигна още по-високо ръката на Шанджат. Усети напрежението в крайника и бе наясно, че едва ли ще издържи много повече.
– По-скоро ще се метна в бездната на Ний! – извика Шанджат.
Джардир сви рамене.
– Костите стават по-здрави, след като ги счупиш. Приятно прекарване с дама’тингата.
Повдигна ръката и чу как кокалът изхрущя и мускулът се разкъса. Шанджат зави от болка.
Джардир бавно се изправи и огледа насъбралите се момчета, за да види дали не иска някой друг да го предизвика, но макар да имаше много опулени очи, никой не изглеждаше готов да отмъсти за ревящия в прахта Шанджат.
– Настрана! – извика офицер Кавъл, избутвайки момчетата от пътя си. Погледна Шанджат, после Джардир.
– Да ти се не надява човек, момче – изръмжа той.
После извика:
– Връщайте се на опашката или ще изсипем казана в отпадъчните ями!
Момчетата бързо се стекоха обратно по местата си, но Джардир повика Абан насред суматохата и му направи знак да застане зад него на опашката.
– Ей! – извика Джурим, но Джардир го изгледа свирепо и момчето се отдръпна, за да направи място на Абан.
Кавъл ритна Шанджат.
– Ставай, мишок! – извика той. – Не са ти счупили краката, така че не очаквай да те носим до дама’тингата, особено след като те надви един недорасляк!
Сграбчи Шанджат за здравата ръка, издърпа момчето на крака и го завлече към шатрата лечебница. Хлапаците от опашката нададоха подигравателни викове и засвиркаха след ранения.
– Не разбирам – каза Абан. – Защо той просто не се предаде?
– Защото е воин – каза Джардир. – Ти ще се предадеш ли, ако те погнат алагаи?
Абан потрепери при мисълта.
– Това е различно.
Джардир поклати глава.
– Не, не е.
* * *
Хасик и останалите по-големи момчета започнаха тренировки в Лабиринта скоро след като Джардир махна гипса. Те свалиха бидата след година на бойното поле и онези от тях, които оцеляха, заедно с Хасик вече крачеха из тренировъчните площадки с новите си черни одежди и посещаваха знатния харем. Както всички дал’шаруми и те оттук нататък не искаха да имат нищо общо с ний’шарумите.
Времето течеше бързо за Джардир, дните се преливаха един в друг в безкрайна върволица. Сутрините слушаше как даматът възхвалява Еверам и племето каджи. Учеше за останалите красиански племена, защо бяха по-низши и защо маджах бяха най-слепи за истините на Еверам. Даматът им говореше и за други страни, както и за страхливите чини на север, които са захвърлили копията и живеят като кхафити, в страх от алагаите.
Джардир никога не беше доволен от мястото им на опашката за овесена каша и не спираше да мисли как да се придвижи напред, където паниците бяха по-пълни. Набелязваше си момчета на по-предни места и един по един ги изпращаше в шатрата на дама’тингата, а със себе си на опашката винаги водеше и Абан. На единайсет Джардир вече им бе извоювал места в началото, пред няколко от по-големите момчета, които гледаха да спазват дистанция.
Следобедите прекарваха в тренировки или тичане като мишени за мрежарите от дал’шарум. През нощта Джардир лежеше на студения камък на пода на Каджи’шараджа, напрягаше слуха си, за да чуе шумовете от алагай’шарак отвън, и мечтаеше за деня, когато ще застане редом с истинските мъже.
С напредването на Хану Паш някои от момчетата биваха избирани от дамата за специално обучение и тръгваха по пътя за белите одежди. Те напускаха Каджи’шараджа и повече никой не ги чуваше. Честта да бъде избран за дама подмина Джардир, но това никак не го засегна. Нямаше никакво желание да прекара дните си в четене на древни писания или в гръмогласни възхвали на Еверам. Той бе роден за копието.
Даматът прояви по-голям интерес към Абан, който можеше да чете и смята, но баща му бе кхафит. Даматът не прие добре този факт, макар че срамът реално не се пренасяше от бащата на синовете му.
– По-добре да се биеш – каза накрая даматът на Абан и бодна с пръст широките му гърди. Абан бе запазил много от масата си, но непрестанните сурови тренировки бяха превърнали мазнините му в мускули. Наистина израстваше като страховит воин и щом разбра, че няма да го накарат да сложи белите одежди, въздъхна с облекчение.