– Алагай’шарак не е никакъв майтап – каза той. – По-добре ще е още тук да умрете всички, отколкото да посрамите братята си в нощта.
Момчетата отстъпиха крачка назад, кимайки.
Керан се обърна към Джардир.
– Тичай да уведомиш офицер Кавъл. Той ще прати хора, които да ги отнесат до дама’тингата.
– По-бързо ще е да ги пренесем ние – осмели се да предложи Джардир, тъй като бе наясно, че съдбата на Абан може да зависи от тези няколко безценни минути.
– Само истински мъже могат да влизат в Лабиринта, ний’шарум – сряза го Керан. – Тръгвай, преди да стане тъй, че дал’шарумите да носят трима.
* * *
Джардир се промъкна толкова близо, колкото му стигна смелостта и наостри уши, за да чуе тихите думи на дама’тингата, дошла да говори с офицер Керан след овесената каша същата вечер.
– Джурим е счупил няколко кости и има силен вътрешен кръвоизлив, но ще се оправи – каза тя, сякаш обсъждаха нещо не по-важно от цвета на пясъка. Фереджето скриваше изражението ѝ напълно.
– Другият, Абан, си е счупил краката на няколко места. Ще може да ходи, но не и да тича.
– Ще може ли да се бие? – попита Керан.
– Прекалено рано е да се каже – отвърна дама’тингата.
– Ако няма да може, най-добре го убийте още сега – рече Керан. – По-добре мъртъв, отколкото кхафит.
Дама’тингата вдигна пръст срещу него и офицерът се сви.
– Не вие решавате какво ще става в шатрата на дама’тингата, дал’шарум – изсъска тя.
Офицерът веднага сплете молитвено ръце и се поклони толкова дълбоко, че брадата му едва не докосна земята.
– Моля за прошката на дама’тингата – каза той. – Не съм искал да покажа непочтителност.
Дама’тингата кимна.
– Разбира се, че не сте искали. Вие сте офицер дал’шарум и славата на поверениците ви ще се добави към вашата собствена в задгробния живот, когато ще застанете сред любимците на Еверам.
– Дама’тингата ме удостоява с огромна почит – каза Керан.
– И все пак – продължи дама’тингата – няма да ви се отрази зле да си припомните къде ви е мястото. Поискайте наказание от Дама Кхеват. Двайсет удара с алагайската опашка ще са достатъчни.
Джардир си пое рязко дъх. Алагайската опашка бе най-болезненият камшик – три еднометрови кожени каиша, в които бяха вплетени метални скоби.
– Дама’тингата е милостива – рече Керан, все още наведен нис-ко. Джардир побягна, преди някой от тях да го види и да се запита какво ли бе чул.
* * *
– Не би трябвало да си тук – изсъска Абан, когато Джардир се наведе под капака на шатрата на дама’тинг. – Ако те хванат, ще те убият!
– Исках само да видя, че си добре – отвърна Джардир. Това до голяма степен бе истина, но очите му внимателно разучаваха палатката и противно на всякакъв здрав разум се надяваха отново да зърнат Иневера. Момичето сякаш бе потънало вдън земя, откакто Джардир си бе счупил ръката, ала той не беше забравил красотата ѝ.
Абан погледна потрошените си крака, превързани здраво с втвърдяващ се гипс.
– Не знам дали някога ще се оправя, приятелю.
– Глупости – отвърна Джардир. – Костите стават по-здрави, като се счупят. Ще се върнеш на стените за нула време.
– Може би – въздъхна Абан.
Джардир прехапа устна.
– Предадох те. Обещах да те хвана, ако паднеш. Заклех се в светлината на Еверам.
Абан улови ръката на Джардир.
– Не се съмнявам, че точно така щеше да направиш. Видях как се хвърли да ме спасяваш. Не си ти виновен, че паднах. Считам клетвата ти за изпълнена.
Очите на Джардир се наляха със сълзи.
– Няма да те предам отново – обеща той.
В същия момент една от дама’тингите прекрачи безшумно отделението от вътрешната част на палатката. Обърна се към тях и срещна погледа на Джардир. Сърцето на момчето прескочи такт, а лицето му пребледня. Погледите им сякаш цяла вечност стояха приковани един в друг. Плътното бяло фередже скриваше изражението на дама’тингата.
Накрая тя посочи с глава капака за навън. Джардир кимна, изумен от невероятния си късмет. Стисна ръката на Абан за последно и се втурна навън.
* * *
– По стените ще срещате въздушни демони, но не бива да ги нападате – каза Керан, крачейки пред ний’шарумите. – Това е работа на дал’шарума, на когото служите. Важно е обаче да познавате врага.
Джардир слушаше внимателно от обичайното си място пред групата, но усещаше остро липсата на Абан до себе си. Джардир бе отраснал с три по-малки сестри, а беше срещнал Абан още на първия си ден в Каджи’шараджа. Самотата бе за него непознато чувство.