– Какво мислиш, че става? – попита Абан.
Джардир сви рамене.
– Съвсем скоро ще разберем.
– Всички ще преминете изпитание за мъжество – рече Керан. – Ще излезете през нощта и ще разберем кой носи сърцето на воин и кой не.
Абан си пое внезапно дъх от страх, а Джардир се развълнува силно. Всяко изпитание неизменно го доближаваше до мечтаната черна роба.
– От няколко месеца нямаме никакви вести от селото Баха кад’Еверам и се страхуваме, че алагаите може да са пробили защитите им – продължи Керан. – Вярно, че бахаваните са кхафити, но те също така са потомци на каджи и дамаджият реши, че не можем да ги изоставим.
– Не можем да изоставим ценната керамика, която ни продават, иска да каже той – промърмори Абан. – В Баха живее Дравази, майсторът грънчар, чиито произведения красят всеки дворец в Красия.
– Само за пари ли мислиш? – сопна му се Джардир. – Дори да бяха най-долните кучета на Ала, пак щяха да са далеч над алагаите и щяха да заслужават закрила.
– Ахман! – извика Кавъл. – Да имаш нещо да допълниш?
Джардир се сепна.
– Не, офицер!
– Тогава си дръж езика зад зъбите – скастри го Кавъл – или ще го отрежа.
Джардир кимна и Керан продължи:
– Петдесет воини, всичките доброволци, ще пътуват седмица до Баха, водени от Дама Кхеват. Вие ще отидете с тях, за да им помагате – ще носите съоръженията им, ще храните камилите, ще готвите и ще точите копията им.
Той погледна Джардир.
– Ти ще бъдеш ний ка за пътуването, сине на Хошкамин.
Джардир се опули. Титлата ний ка, или „пръв сред никакви“, означаваше, че Джардир бе начело на ний’шарумите – не само на опашката за овесена каша, но и в очите на офицерите, – и сега можеше да нарежда на останалите момчета и да ги наказва по свое усмотрение. От години не бе имало ний ка, откакто Хасик заслужи черните си одежди. Това бе невъобразима чест и не се даваше или приемаше току-така – властта, която я съпътстваше, идваше с огромна отговорност. Джардир щеше да отговаря пред Керан и Кавъл за несполуките на останалите момчета и щеше да бъде наказван съответно.
Джардир се поклони дълбоко.
– Отдавате ми огромна чест, офицер. Моля се на Еверам да не ви разочаровам.
– Най-добре да е така, ако ти е скъпа кожата – предупреди го Кавъл, докато Керан връзваше на бицепса на Джардир възлест кожен ремък, символ на званието на момчето.
Сърцето на Джардир задумка в гърдите му. Това бе само кожен ремък, но в този момент му се стори като самата Корона на Каджи. Джардир си помисли как даматите щяха да разкажат за това на майка му, когато тя идеше за седмичните си помощи, и се изпълни с гордост. Вече бе започнал да носи чест на жените от семейството си.
При това изпитанието щеше да бъде и истинско мерило за мъжеството му. Щеше да пътува седмици под открито нощно небе. Щеше да види алагаи отблизо и да опознае врага не само като драсканица на дъска или като сянка в далечината, зърната, докато тича по някоя стена. Денят наистина вещаеше много нови начала.
Абан се обърна към Джардир, след като ний’шарумите бяха оставени да си изпълняват задачите. Той се усмихна и удари бицеп-са на Джардир с възлестия кожен ремък.
– Ний ка, значи – каза той. – Заслужаваш го, приятелю. Съвсем скоро ще станеш кай’шарум, начело на истински воини в битка.
Джардир сви рамене.
– Иневера – каза той. – Нека утрешният ден ни донесе каквото е писано. За днес тази чест ми е достатъчна.
– Разбира се, ти беше прав преди малко – рече Абан. – Понякога усещам горчивина в сърцето си, когато видя как се отнасят към кхафитите, и в този момент дадох израз на своята горчивина. Бахаваните заслужават нашата закрила, че и повече.
Джардир кимна.
– Знаех, че е така – отвърна той. – И аз не се съобразих, приятелю. Знам, че сърцето ти таи много повече от някаква търговска алчност.
Той стисна рамото на Абан и двамата се втурнаха да се приготвят за похода.
* * *
Тръгнаха по обяд – петдесет воини на Каджи, включително и Хасик, заедно с Дама Кхеват, офицер Кавъл, двама съгледвачи кревакх и отрядът на Джардир от елитни ний’шаруми. Неколцина воини, най-възрастните, се редуваха да карат каруците с провизии, теглени от камили, докато останалите водеха процесията на крак през Лабиринта към голямата градска порта. Джардир и останалите момчета се возеха в каручките с хранителни припаси, за да не петнят свещената земя.