– Само даматите и дал’шарумите имат право да стъпват по кръвта на своите братя и предшественици – предупреди ги Кавъл. – Ако вие го направите, ще е на ваша отговорност.
Щом излязоха от града, офицерът удари с копието си каруците.
– Всички да слизат! – извика Кавъл. – Ще вървим пеша до Баха!
Абан погледна Джардир невярващо.
– Седмица път през пустинята без нищо, дето да ни пази от слънцето, освен бидата!
Джардир скочи от каручката.
– Това е същото слънце, което ни пече на тренировъчните площадки.
Той посочи дал’шарумите, които вървяха пред каручките.
– Благодари се, че имаш само бидото – каза той. – Дрехите им са черни и поемат топлината, а всеки от тях носи щит, копие и бронята си под дрехите. Щом те могат да извървят пътя, значи и ние можем.
– Хайде, не искаш ли да разтъпчеш крака след всичките седмици в гипс? – попита Джурим със самодоволна усмивка, плесна рамото на Абан и отпраши нататък.
Останалите ний’шаруми ги последваха и замаршируваха в стъпката, определена от Джардир, който поддържаше темпото на каручките и воините. Кавъл се изгуби назад, за да следи какво става, но остави Джардир да командва. Момчето изпита прилив на гордост заради доверието на офицера.
Пустинният път беше върволица от стари пътепоказатели, наредени по пътя от сбит пясък и твърда глина. Горещият пясък плющеше по пътешествениците, носен от нестихващ вятър. Трупаше се по пътя и забавяше хода им. Слънцето го напичаше така силно, че им пареше дори през сандалите. Въпреки всичко обаче ний’шарумите, загрубели от дългогодишните тренировки, продължаваха напред, без да се оплакват. Джардир ги погледна и изпита гордост.
Бързо стана ясно обаче, че Абан не може да поддържа темпото. Плувнал в пот, той закуцука още по-явно по неравния път, без да спира да се препъва. Веднъж залитна към Есам, който го изблъска в Шанджат. Шанджат го блъсна обратно и Абан се просна на земята. Другите момчета се смяха, докато Абан плюеше пясък.
– Продължавайте да вървите, мишоци! – извика Кавъл и удари копието в щита си.
Джардир искаше да помогне на приятеля си да се изправи, но знаеше, че това само ще влоши положението.
– Ставай – изкрещя той вместо това. Абан го погледна умолително, но Джардир само поклати глава и го ритна за негово добро.
– Радвай се на болката и ставай, глупако – каза той с нисък, груб тон, – или ще станеш кхафит като баща си!
Болката в очите на Абан го прониза, но Джардир казваше истината. Абан също го знаеше. Той си пое дъх, изправи се и се запрепъва след останалите. Успя за кратко да влезе в крачка, но после отново започна да изпада назад от редицата, удряйки се постоянно в други момчета, които на свой ред го блъскаха. Зоркият поглед на Кавъл не пропусна това и офицерът излезе напред при Джардир.
– Ако той ни забави хода, момче – каза той, – ти ще се срещнеш с каиша пред всички.
Джардир кимна.
– Както решите, офицер. Аз съм ний ка.
Кавъл изсумтя и си тръгна. Джардир отиде при останалите.
– Джурим, Абан, качвайте се в каручките – нареди той. – Едва сте излезли от шатрата на дама’тингите и не сте готови да ходите цял ден.
– Камилска пикня! – озъби се Джурим и насочи пръст към лицето на Джардир. – Няма да се возя в каручката като някаква жена само защото синчето на свинеядеца не смогва!
Думите едва бяха излезли от устата му, когато Джардир го нападна. Хвана китката на Джурим и я извъртя спрямо рамото му. Момчето нямаше друг избор, освен да спре да се съпротивлява да не би Джардир да му счупи ръката, и ударът го приземи тежко по гръб. Джардир не пусна ръката и я задърпа, сложил крак на врата на Джурим.
– Ще се возиш в каручката, защото твоят ний ка ти нарежда – каза той на висок глас, докато лицето на Джурим почервеняваше. – Още веднъж го забрави и ще си понесеш отговорността.
Лицето на Джурим вече лилавееше, докато най-накрая успее да кимне, а щом Джардир махна крака си, Джурим задиша трескаво.
– Дама’тингата нареди всеки ден да ходите по малко повече, докато не се оправите напълно – излъга Джардир. – Утре ще марширувате час по-дълго.
Той погледна Абан студено.
– И двамата.
Абан закима нетърпеливо и двете момчета се отправиха към каручките. Джардир видя как потеглят и се помоли Абан да се възстанови час по-скоро. Не можеше да го покрива вечно.
Джардир погледна другите ний’шаруми, вперили погледите си в него, и им се озъби.
– Да не съм ви казвал да спирате? – попита той и момчета веднага замаршируваха. Джардир ги накара да крачат двойно по-бързо, докато не застигнат останалите.