– Тези хора са силни – отбеляза Джардир. – На какво основание тези мъже са кхафити? Всичките ли са страхливци? Ами момичетата и момчетата? Защо не ги викат за женитба или за Хану Паш?
– Вероятно предците им са станали кхафити поради техни си недостатъци, приятелю – каза Абан, – но тези хора са кхафити по рождение.
– Не разбирам – каза Джардир. – Няма такова нещо като кхафит по рождение.
Абан въздъхна.
– Казваш, че всичко, за което мисля, е търговията, но може би ти си този, който не мисли за нея достатъчно. Дамаджите искат камъка, който тези хора добиват, и здрав добитък, който да им свърши работата. В замяна на това те не допускат даматите да взимат децата на тези кхафити.
– Осъждат и децата си да бъдат кхафити за цял живот – каза Джардир. – Защо родителите им биха искали това?
– Родителите често вършат странни неща, когато идват мъже да им вземат децата – отвърна Абан.
Джардир си спомни сълзите на майка си и писъците на майката на Абан и не можа да отрече.
– И все пак тези мъже щяха да станат добри воини, а жените им добри съпруги, които да износят здрави синове. Истинска загуба е, че ги прахосват по този начин.
Абан сви рамене.
– Поне когато някой е ранен, събратята му не се обръщат срещу него като глутница вълци.
* * *
Пътуваха още шест дни до стръмната скала, надвиснала над реката, която оросяваше селото Баха кад’Еверам. По пътя не видяха други кхафитски села. Абан, чието семейство търгуваше с много от селата, каза, че това е, защото подземната река, която поддържа доста оазиси близо до града, не се простира толкова далече на изток. Повечето села бяха на юг от града, между Пустинното копие и далечните южни планини по поречието на реката. Джардир досега не бе чувал за подземна река, но повярва на своя приятел.
Реката пред тях не беше точно под земята, но с времето бе изровила дълбока долина през безкрайните пластове пясъчник и глина. Видяха коритото ѝ долу в далечината, макар от тази височина водите да изглеждаха като малък ручей.
Тръгнаха на юг по скалата и накрая съзряха пътеката надолу към селото, която бе останала скрита за тях, докато не се оказаха почти над нея. Дал’шарумите надуха рогове, за да известят за пристигането си, но не чуха отговор на слизане по стръмната тясна пътека към мегдана. Дори там, в центъра, нямаше никакви жители.
Село Баха кад’Еверам се състоеше от различни нива, вдълбани в отвесната страна на скалата. Широко, неравно стълбище вървеше на зиг-заг и образуваше тераса за кирпичените сгради на всяко ниво. В селото нямаше жива душа, а платнените капаци на входовете се полюшваха лениво на вятъра. Това място напомняше на Джардир по-старите части на Пустинното копие – обширни квартали, изо-ставени с оредяването на населението. Древните сгради стояха като реликва от времето, когато красианците са били безброй.
– Какво се е случило тук? – зачуди се Джардир на глас.
– Не е ли ясно? – попита Абан.
Джардир го погледна с любопитство.
– Не се взирай в селото, а се огледай наоколо – каза Абан.
Джардир се обърна и видя, че реката не е приличала на ручейче само заради височината. Водите едва пълнеха една трета от дълбокото корито.
– Слаби дъждове – каза Абан – или по-нагоре реката се е отклонила от руслото си. Промяната вероятно е отнела рибата на бахаваните, на която са разчитали за прехрана.
– Това не би могло да обясни смъртта на цяло село – каза Джардир.
Абан сви рамене.
– Може би водата е станала кисела, тъй като е намаляла и е започнала да забира тиня от дъното. И в двата случая, независимо дали заради глад, или болест, бахаваните не са могли да поддържат защитите си. – той посочи дълбоките следи от нокти по кирпичените стени на някои сгради.
Кавъл се обърна към Джардир.
– Претърси селото за оцелели – каза той. Джардир се поклони и се обърна към своите ний’шаруми, раздели ги по двама и изпрати всяка двойка на различно ниво. Момчетата се стрелнаха по неравните стълби с лекотата, с която прехвърчаха по върховете на стените в Лабиринта.