Обърна се към Абан, но приятелят му беше тръгнал надолу по терасата, пренебрегвайки гледката.
– Най-добре да започваме да разчистваме къщите – предложи Джардир, но Абан сякаш не го чуваше и продължаваше да куцука целеустремено нататък. Джардир го настигна точно когато приятелят му спря пред гигантска арка и се ухили, щом погледна символите, издълбани в свода.
– Седмо ниво, знаех си! – възкликна Абан. – Точно колкото са колоните между Рая и Ала.
– Никога не съм виждал подобни защити – отбеляза Джардир, вперил поглед в знаците.
– Това не са защити, това са нарисувани думи – отвърна Абан.
Джардир го погледна учудено.
– Като онези, изписани в Евджаха?
Абан кимна.
– Пише: „Тук, на седем нива от Ала, в прослава на Този, който е Всичко, стои скромната работилница на майстор Дравази“.
– Грънчарят, за когото говореше – промърмори Джардир. Абан кимна и понечи да отметне ярката завеса, която висеше на вратата, но Джардир го хвана за ръката и обърна Абан към себе си.
– Значи приемаш болката, когато става въпрос за печалба, но не и ако е за чест? – каза той настойчиво.
Абан се усмихна.
– Аз съм просто практичен, приятелю. Честта не можеш да я харчиш.
– В Рая можеш – отвърна Джардир.
Абан изсумтя.
– Няма да облечем майките и сестрите си от Рая.
Той издърпа ръката си и влезе в работилницата. Останал без избор, Джардир го последва, но миг по-късно се блъсна право в зяпналия Абан, който беше спрял точно от другата страна на входа.
– Стоката е непокътната – прошепна Абан, а очите му бяха добили алчен блясък.
Джардир последва погледа му и сам се опули. Там, внимателно подредени върху огромни платформи, бяха най-изкусните грънчарски съдове, които някога бе виждал. Те изпълваха стаята – гърнета и вази, бокали, лампи, чинии и паници. Всичките бяха оцветени в ярки цветове, позлатени тук-там, изпечени и гланцирани до искрящ блясък.
Абан потърка въодушевено ръце.
– Имаш ли представа колко струва всичко това, приятелю? – попита той.
– Няма значение – отвърна Джардир. – Не е наше.
Абан го погледна, като че ли е глупак.
– Не е кражба, ако собствениците са мъртви, Ахман.
– Плячкосването на мъртвите е по-лошо и от кражбата – каза Джардир. – Това е светотатство.
– Ще бъде светотатство, ако захвърлим цялото творчество на един майстор занаятчия насред купчина боклуци – отвърна Абан. – Достатъчно много са останалите отломки, които да ни послужат за барикада.
Джардир се загледа в грънците.
– Добре тогава – каза той накрая. – Ще ги оставим тук. Нека разказват историята за занаята на най-великия кхафит, така че Еверам да види творенията му и в следващия му живот да го дари с по-висока каста.
– Какъв е смисълът да разказваш истории на Еверам, след като той е всезнаещ? – попита Абан.
Джардир сви ръката си в юмрук и Абан направи крачка назад.
– Няма да слушам богохулства по адрес на Еверам – изръмжа той. – Дори и от теб.
Абан вдигна ръце умолително.
– Не съм искал да богохулствам. Исках само да кажа, че Еверам би могъл да види тези грънци както в двореца на някой дамаджи, така и в тази изоставена работилница.
– И така да е – отстъпи Джардир, – Кавъл нареди всичко да се пожертва в името на алагай’шарак, а това включва и грънците.
Очите на Абан се стрелнаха към все още стегнатия юмрук на Джардир и той кимна.
– Разбира се, приятелю – съгласи се той. – Но ако наистина искаме да почетем този велик кхафит и да го препоръчаме в Рая, нека използваме хубавите му грънци, за да изнасяме кал за дал’шарумите, които копаят демонските ями. Така ще вкараме съдовете в употреба срещу алагаите и ще покажем на Еверам колко стойностен е Дравази.
Джардир се успокои, а петте му пръста се отпуснаха отново. Усмихна се на Абан и кимна.
– Това е една добра идея.
Двамата избраха най-подходящите съдове и ги върнаха в лагера. Другите оставиха внимателно подредени точно както ги бяха намерили.
* * *
Джардир и останалите потънаха в работата си и целите две денонощия се изнизаха бързо, докато бойното поле за алагай’шарак добиваше все по-завършен вид. Всяка нощ воините се подслоняваха в кръговете си, наблюдаваха внимателно демоните и съставяха планове. Терасираните нива на селището се превърнаха в лабиринт от купчини отломки, които прикриваха защитени ниши, нужни на дал’шарумите за засадата. Воините възнамеряваха да изскачат навън и да погват алагаите, които щяха да падат в демонските трапове или в мрежи, чиято цел бе да ги задържат, докато не бъдат уловени в преносими кръгове. Защитени складове за припаси имаше на всяко ниво; там щяха да чакат ний’шарумите, готови да снабдят воините с нови копия или мрежи.