– Внимавай! – извика тя, но прекалено късно.
От небето се спусна въздушен демон, разкъса бронята на воина и го остави открит за смъртоносните си нокти.
Всички реагираха на мига. В ръката на Роджър се появи защитен нож, който той запрати по демона едновременно с камата, която Уонда метна, последвана от три копия. Повалиха ядрона, преди да успее да отнесе плячката си в небето. Лийша вдигна полите си и се затича към ранения воин. Алагаят все още се мяташе на сантиметри от тях, когато тя коленичи до шарума. Джардир побърза да се присъедини към нея, а Гаред и Копията му довършиха демона и останаха да ги пазят.
Воинът Рестави години наред беше служил вярно на Джардир. Бронята му беше пропита с кръв. Той се мяташе, докато Лийша се опитваше да погледне раната му.
– Дръжте го на земята – нареди тя, а тонът ѝ не беше по-различен от този на една дама’тинга, свикнала да ѝ се подчиняват. – Не мога да си свърша работата, ако мърда така.
Джардир се подчини, хвана Рестави за раменете и го притисна към земята. Воинът срещна погледа на Джардир с широко отворени, подивели очи.
– Готов съм, Избавителю! – проплака той. – Благословете ме и ме изпратете по самотния път!
– Какво казва? – попита Лийша, докато режеше дебелата му роба и захвърляше изпотрошените керамични плочици от нея. Изруга, когато видя размера на зейналата рана.
– Каза ми, че душата му е готова за Рая – отвърна Джардир. – Помоли ме да го благословя за бърза смърт.
– Няма да правите нищо подобно – сопна му се Лийша. – Можете да му предадете, че дори душата му да е готова, тялото му не е.
Колко много си приличат с Пар’чин – помисли си Джардир и изведнъж усети силно липсата на стария си приятел.
Рестави очевидно умираше, но северната лечителка отказваше да го пусне да си отиде, без да се бори за него. В това имаше доблест, а и Джардир беше съвсем наясно колко много щеше да я обиди, ако не изпълнеше желанието ѝ и го убиеше, макар воинът сам да го бе помолил за това.
Джардир пое лицето на Рестави в ръцете си и го погледна право в очите.
– Ти си Копие на Избавителя! Ще тръгнеш по самотния път, когато аз наредя, не преди това. Приеми болката с отворени обятия и стой мирен!
Рестави потрепери, но кимна, след което си пое дълбоко въздух и буйстването му утихна. Лийша погледна изненадано мъжете, после избута Джардир и се захвана за работа.
– Нека стената от щитове продължи напред – каза Джардир на Хасик. – Аз ще изчакам с госпожицата, докато се погрижи за Рестави.
– И за какво? – попита Хасик. – Дори да оцелее, никога повече няма да може да вдигне копието.
– Нито ти, нито аз сме в позиция да го обсъждаме – каза Джардир. – Това е иневера. Няма да преча на моята годеница повече, отколкото бих го сторил с някоя дама’тинга.
Копията на Избавителя останаха след него и образуваха кръг, в чийто център бяха Лийша и Рестави, но от тях всъщност нямаше нужда. Роджър изтъка музикален щит и нито един алагай не посмя да припари.
– Можем да го изнесем – рече Лийша накрая. – Спрях кървенето, но се нуждае от операция и затова ще ми трябва маса и по-добра светлина.
– Ще доживее ли да се включи в нова битка? – попита Джардир.
– Жив е – отвърна Лийша. – Това не е ли достатъчно за момента?
Джардир се намръщи и започна да подбира думите си внимателно.
– Ако не може да се бие, най-вероятно сам ще отнеме живота си.
– Защото иначе ще се превърне в кхафит? – попита навъсено Лийша.
Джардир кимна.
– Това е нечовешко – отбеляза тя.
Джардир сви рамене.
– Така правим ние.
Лийша го погледна и поклати глава.
– Ето я и разликата между нас. Вашият народ живее, за да се бие, а моят се бие, за да живее. Какво ще правите, когато спечелите Шарак Ка и не ви остане нищо друго, за което да се биете?
– Тогава Ала и Небесата ще са едно – отвърна Джардир – и ще се възцари рай.
– Тогава защо не убихте този човек, когато ви помоли? – попита Лийша.
– Защото ме помолихте да не го правя – рече Джардир. – Веднъж направих грешката да пренебрегна подобна молба от ваш сънародник и това едва не коства приятелството ни.
Лийша наклони глава любопитно.
– Говорите за онзи, когото Абан нарича Пар’чин?
Джардир присви очи.
– Какво ви е казал кхафитът за него?
Лийша му отправи строг поглед.
– Нищо, освен че са били приятели и че съм му напомняла за него. Защо?
Гневът на Джардир към Абан се изпари също толкова бързо, колкото се беше появил, и остави воина с чувство на празнота и тъга.