– Пар’чин беше и мой приятел – каза той накрая – и вие сте като него в някои отношения, а в други сте различна. Пар’чин носеше сърцето на шарум.
– В смисъл?
– В смисъл, че се биеше, за да живеят другите, както вие правите, но за себе си той живееше, за да се бие. Дори когато тялото му бе изпочупено и всичко сочеше към неговата гибел, той се изправи на крака и се би до последния си дъх.
– Той е мъртъв? – попита Лийша изненадано.
Джардир кимна.
– От много години.
* * *
Лийша работи до късно през нощта в операционната на бив-ша райзънска лечебница. Режеше и съшиваше отново и отново ранения дал’шарум. Ръцете ѝ бяха покрити с кръв, а гърбът я болеше от навеждане над масата, но Рестави щеше да живее и вероятно щеше да се възстанови напълно.
Дама’тингите, които бяха превзели сградата, си шепнеха помежду си, докато наблюдаваха работата ѝ едновременно с изумление и ужас. Тя усещаше гнева им, задето се беше натрапила, и то през нощта, както и нежеланието им да изпълняват нарежданията, които тя крещеше. Преводачът ѝ обаче беше самият Джардир и нито една от жените в бели одежди не смееше да се противопоставя на Шар’Дама Ка. Уонда и Гаред бяха принудени да останат отвън, както Роджър и охраната на Джардир.
Дама’тингите, които се държаха като пленници в собствения си дом, си отдъхнаха почти осезаемо, когато Иневера връхлетя в операционната. Лицето ѝ беше посиняло от гняв, когато с тежки крачки стигна до Лийша и застана пред нея, нос срещу нос.
– Как смееш? – изръмжа Иневера със силен акцент, но на ясен тесански; около нея се носеше облак от парфюм, а разголената ѝ рокля напомни на Лийша за майка ѝ.
– Какво как смея? – поиска да узнае Лийша, без да отстъпи и на сантиметър. – Да спася живота на човек, който ти би оставила да кърви до сутринта?
Единственият отговор на Иневера бе да удари плесница на Лийша, а острите ѝ нокти ѝ пуснаха кръв. Лийша падна на земята и още преди да успее да се съвземе, жената извади нож с извито острие и тръгна към нея.
– Не си достойна да стоиш в една стая със съпруга ми, а още по-малко да лежиш в леглото му – изсъска Иневера.
Ръката на Лийша се стрелна към един от многото джобове на престилката ѝ и щом Иневера се приближи, билкарката щракна с пръсти в лицето на Дамаджахата и пръсна ослепяващия прах на малък облак.
Иневера изпищя и падна, обхващайки лицето си, а Лийша се изправи. Иневера изля кана с вода върху лицето си и когато отново погледна Лийша, целият ѝ грим се беше разтекъл на грозни ивици. Почервенелите ѝ, изпълнени с омраза очи обещаваха смърт.
– Достатъчно! – извика Джардир и застана между двете. – Забранявам ви да се биете!
– Ти ми забраняваш на мен? – повтори Иневера невярващо.
Лийша се чувстваше по същия начин – Джардир не можеше да ѝ забранява точно както и Арлен, – но сега Джардир се беше обърнал само към Иневера. Той вдигна Копието на Каджи, така че всички да го видят.
– Да, аз ти забранявам – рече той. – Смяташ ли да откажеш подчинение?
В стаята настана мълчание и другите дама’тинги се спогледаха учудено. Въпреки че Иневера беше техен предводител, Джардир беше гласът на техния бог. Лийша можеше да си представи какво би последвало, ако Дамаджахата продължи да упорства.
И наистина жената, изглежда, също го осъзнаваше и се укроти. Обърна се на пета и излезе с гневни стъпки от лечебницата, като щракна с пръсти на останалите дама’тинги да я последват.
– Ще си платя за това – промърмори си Джардир на красиански, но Лийша го разбра.
За миг раменете му се приведоха и вече не изглеждаше като непобедимия, безгрешен водач на Красия, а като собствения ѝ баща след кавга с Илона. Виждаше как Джардир вече си представя хилядите неща, които Иневера можеше да направи, за да стъжни живота му, и билкарката го съжали.
Но в следващия момент женски писък разцепи тишината и умореният мъж се изпари на мига, а на негово място отново се показа най-великият воин в света.
Двайсет и девета глава
ЩИПКА ЧЕРНОЛИСТ
333 СЗ ЛЯТО
Зеленоземският гигант ревеше като лъв, когато Джардир изскочи от убежището на дама’тингите, следван по петите от Лийша. Амкаджи и Колив бяха вързали китките на Гаред, а три дал’шарума дърпаха въжетата на ръцете му и го теглеха като побеснял жребец. Друг воин пък се държеше здраво за грамадния му гръб, скръстил ръце пред гърлото на великана в опит да го удуши, но Гаред не даваше никакви признаци, че въобще го усеща. Краката на воина се мятаха високо над земята и дори мъжете, които дърпаха въжетата, се препъваха, опитвайки се да го задържат.