Роджър беше притиснат безпомощно към една стена от друг дал’шарум, който почти небрежно го държеше на място само с една ръка, докато гледаше ухилен случващото се.
– Какво става тук? – поиска да узнае Джардир. – Къде е жената?
Преди някой от шарумите да успее да отговори, чуха нов писък, който дойде от уличка между сградите.
– Воинът, който дръзне да докосне с пръст зеленоземците, докато ме няма, ще загуби престъпните си ръце! – извика той и се стрелна към уличката, прелетявайки край другите с ослепителна скорост.
В началото на улицата беше Уонда, уловена откъм гърба от един воин, който зави, когато тя захапа ръката му. На земята лежеше друг воин и стискаше чатала си, а трети, Джурим, се беше облегнал на стената и с ужас гледаше ръката си, изкривена под невъзможен ъгъл.
– Пуснете я! – изрева Джардир и всички вдигнаха поглед към него.
Уонда беше освободена на мига и заби лакътя си в стомаха на воина зад нея. Той се сгърчи, а тя посегна към ножа на колана си.
Джардир насочи копието си към нея.
– Недей – предупреди я той.
Точно тогава пристигна и Лийша и ахна, като видя сценката. Веднага изтича при Уонда.
– Какво се случи? – попита тя.
– Тези ядронски синове се опитаха да ме изнасилят! – оплака се Уонда.
– Северната курва лъже, Избавителю – изсъска Джурим. – Нападна ни и ми счупи ръката! Настоявам да ѝ отнемете живота!
– Очаквате да ви повярваме, че Уонда е подмамила трима ви тук и ви е нападнала? – попита невярващо Лийша.
Джардир пренебрегна и двете страни. Знаеше точно какво се беше случило. Той се бе надявал мъжеството на Уонда на бойното поле така да впечатли воините, че те да не проявят подобно поведение, ала Джурим и останалите очевидно бяха изпитали нуждата да ѝ напомнят, че извън бойното поле тя все още е жена, и то неомъжена. Според евджахския закон тя нямаше право да откаже на шарум или да нападне мъж без причина. Джурим и останалите не бяха извършили никакво престъпление и имаха правото да искат живота на момичето.
За зеленоземците обаче нещата не стояха така и Джардир го знаеше, а той се нуждаеше от воините им за Шарак Ка – не само от мъжете, а и от жените. Погледна Лийша и си припомни, че дори неговите доводи не бяха напълно безкористни. Трябваше да научи шарумите да се възпират. С унизителен урок, какъвто бе дал на Хасик преди вече доста години.
Джардир махна с ръка към Джурим и останалите, след което посочи стената. Те се строиха покорно и изправиха гърбове, пренебрегвайки раните, които момичето им бе нанесло. Тя беше роден боец, какъвто и да бе полът ѝ.
Джардир чу как Лийша си пое дъх и вдигна ръка, преди тя да успее да каже нещо. Отиде при воините си.
– Аз съм сгоден за госпожица Лийша – каза той спокойно. – Обидата към нейните слуги е обида към нея. Обида към нея е обида към мен.
Той погледна Джурим в очите и докосна леко гърдите му с върха на Копието на Каджи.
– Обиди ли ме, Джурим? – попита той нежно.
Джурим изцъкли очи. Погледна нервно Уонда, после пак Джардир. Сгърчи се под допира на копието, въпреки че беше лек като перце, и се разтрепери. Знаеше, че животът му може би зависеше от отговора, но излъжеше ли Избавителя, никога нямаше да стигне Рая.
Джурим се свлече на земята и захлипа. Притисна чело в прах-та и започна да ридае, стискайки краката на Джардир.
– Простете ми, Шар’Дама Ка!
Джардир го ритна, отстъпи назад и сега вече виждаше и другите воини от двете страни на Джурим. Те също паднаха на колене и затъркаха чела в земята, стенейки.
– Тишина! – скастри ги Джардир и мъжете млъкнаха на мига. той посочи Уонда. – Тази жена уби повече алагаи от вас тримата взети заедно, така че нейната чест струва колкото животите на трима ви.
Мъжете се свиха, но не посмяха да се защитят.
– Идете в храма и се молете тази нощ и на другия ден – заповяда Джардир. – Ще вземете копията си и утре вечерта ще излезете на бой без щитове и само по черни бида. Когато ви убият, костите ви ще отидат в Шарик Хора.
Мъжете потрепериха от облекчение и заплакаха, целувайки краката на Джардир, защото с думите си той им обеща единственото, което шарумите наистина се страхуваха да изгубят: смъртта в битка и достъп до Небесния рай.
– Благодарим ви, Избавителю – повтаряха те отново и отново.