Роджър се изправи скорострелно и забрави всякакви мисли за сън.
* * *
В цялата къща бе настанала суматоха, когато Роджър почувства, че се е привел в достатъчно приличен вид, за да напусне покоите си. С помощта на жонгльорските си гримове бе махнал кръговете под очите си, а ярката си червена коса вчеса и върза на опашка. Носеше най-красивите си шарени одежди.
Дамаджахата – помисли си той. – Какво, по Ядрото, би искала от мен?
В коридора го чакаше Гаред, който го сподири. Роджър не можеше да отрече, че се чувстваше по-сигурен с грамадния дървар зад гърба си, а когато стигна стълбището, Лийша и Уонда вече слизаха надолу, следвани от Илона и Ърни.
– Какво иска? – попита Лийша.
Тя не беше спала повече от него, но не ѝ личеше толкова дори без боя и пудра.
– Джобовете да ми претърсиш – отвърна Роджър, – отговор няма да намериш.
Всички последваха Роджър надолу по стълбите и го накараха да се почувства, сякаш ги водеше към ръба на стръмна скала. Роджър беше артист и често се оказваше в центъра на вниманието, но този път беше различно. Сложи ръка на гърдите си и стисна медальона през ризата си. Твърдият предмет му носеше утеха, докато следваше жестикулираните напътствия на съпругите на Абан към главната гостна.
Както преди, Роджър усети как лицето му пламна при вида на Дамаджахата. Беше спал с десетки селски девойки и не една анжиерска аристократка, като всичките бяха привлекателни или хубави, или дори красиви. Лийша задминаваше всички тях по красота, но тя сякаш беше в неведение за тези си качества и не правеше никакво усилие да се възползва от тях.
Докато Дамаджахата знаеше. Идеалната извивка на брадичката ѝ и деликатната форма на носа ѝ зад прозрачния воал. Широките екзотични очи с дълги извити мигли и напомадените черни къдрици, които се изливаха като поточета по раменете ѝ. Прозрачната ѝ роба, която прикриваше всичко и нищо, показваше гладката кожа по ръцете ѝ, извивката на бедрата ѝ, облата пълнота на гърдите ѝ, тъмнината на ареолите ѝ, обезкосмените ѝ слабини. Въздухът около нея сладнеше от парфюма ѝ.
Но не беше само това, ами и всеки неин жест, поза, изражение събираха качествата ѝ в едно хармонично цяло, което пееше на мъжете около нея. Това, което Роджър постигаше при демоните с цигулката си, Дамаджахата го причиняваше на мъжете с тялото си. Той усети, че се възбужда и се почувства благодарен задето шарените му панталони бяха широки.
Тя седеше в гостната, а до нея стояха две момичета, облечени според красианския обичай, който Иневера толкова презираше, макар че робите им бяха от елегантна коприна. Едната беше облечена с бялото на дама’тингите, а другата в черно. От задната страна на кърпите на главата падаха дълги черни плитки, вързани със златни нишки, и стигаха до кръста им. Очите им затанцуваха по него през воалите.
– Роджър асу Джесъм ам’Хан ам’Мост – изрече Иневера със силен акцент, който накара Роджър да потръпне от удоволствие. той се опита да си припомни, че тя беше врагът му, ала, изглежда, напразно.
– За мен е чест да се запозная с вас – продължи Дамаджахата и се поклони толкова дълбоко, че Роджър се уплаши да не би гърдите ѝ да изскочат от робата.
Зачуди се дали би се стреснала, ако това наистина се случи. Момичетата зад нея се поклониха дори още по-ниско.
Роджър ѝ отвърна с най-артистичния си поклон.
– Дамаджаха – каза той просто, защото не знаеше как трябваше да се обърне към нея. – Моя е честта, че сте дошли да се срещнете с някой толкова незначителен като мен.
– Да не прекаляваме, а, Роджър? – промърмори Лийша.
– Съпругът ми ме помоли да дойда – каза Иневера, – след като ми каза, че сте приели предложението му да ви намери съпруги, за да може магията ви да се предаде на следващите поколения.
– Така ли съм направил? – попита Роджър.
Той си спомни разговора в Хралупата, но беше сметнал, че е само на шега. Едва ли вярваха наистина...
– Разбира се – отвърна Иневера. – Съпругът ми ви предлага най-голямата си дъщеря Аманвах за ваша дживах ка.
Момичето в белите одежди на дама’тинга пристъпи напред, коленичи на мекия килим и притисна чело в пода. Копринената ѝ роба се впи в тялото ѝ и загатна женствените извивки отдолу. Роджър откъсна поглед от нея, преди да го хванат, че зяпа, и отново погледна Дамаджахата като изплашен заек.
– Трябва да има някаква... – грешка искаше да каже той, но думата се запъна в гърлото му, когато Иневера подкани и другото момиче да излезе напред.
– Това е слугинята на Аманвах, Сиквах – каза тя и момичето последва дъщерята на Джардир на пода. – Дъщеря на Ханя, сестра на Шар’Дама Ка.