Джардир бръкна в робата си и извади бич с три каиша от преп-летени кожени ремъци, а в последните няколко сантиметра от всяка опашка бяха вплетени остри метални късчета.
– Какво е това? – попита Лийша.
Очакваше Джардир да използва обикновен камшик. Това нещо изглеждаше много по-жестоко.
– Нарича се алагайска опашка – поясни Абан. – Камшикът на даматите. Казват, че от удара с него боли, все едно да те шибне опашката на пясъчен демон.
– Колко удара ще трябва да понесат? – попита Лийша.
Абан се засмя.
– Колкото издържат. Шарумите биват бичувани, докато не пуснат стълба и не паднат.
– Но... това може да ги убие! – възкликна Лийша.
Абан сви рамене.
– Шарумите са прекрасни воини, но не се славят с интелект или инстинкт за самосъхранение. Те смятат, че подлагат мъжеството си на изпитание, като издържат колкото се може повече удара. Събратята им ще залагат кой ще издържи най-дълго.
Лийша се намръщи.
– Никога няма да разбера мъжете.
– Нито пък аз – съгласи се Абан.
Гледката беше тежка – всеки удар с алагайската опашка оставяше ярки кървави следи по гърбовете на жертвите. Джардир бичуваше всеки поред, като накрая се връщаше обратно при първия, и Лийша не беше сигурна дали го прави от милосърдие, или за да не им позволи да изгубят чувствителността си. Тя трепваше при всеки удар, защото се чувстваше, сякаш бичуваха и нея. По лицето ѝ се стичаха сълзи и не ѝ се искаше нищо друго, освен да избяга от ужасната гледка към гърбовете на мъжете, които бяха станали огромни отворени рани, разкриващи ребрата им. Нито един от тях не извика, нито пък прояви достатъчно разум, за да падне.
В един момент извърна поглед и видя, че Иневера гледа случващото се с абсолютно спокойствие. Дамаджахата забеляза, че Лийша се беше обърнала към нея, и се надсмя на сълзите по лицето ѝ.
Тогава нещо в Лийша се пречупи и приливът на ярост ѝ подейства като защита срещу страданията на мъжете. Тя изправи гръб, подсуши очите си и догледа бичуването със същото студено безпристрастие, което проявяваше Дамаджахата.
Изтезанието сякаш трая цяла вечност, но накрая един от бичуваните падна, след което го последва и друг. Лийша видя как воините си разменяха монети заради резултатите и ѝ се прииска да се изплюе. Когато падна последният, Джардир ѝ кимна и Лийша дотича при мъжете, вадейки конеца, балсамите и превръзките, които си беше донесла. Надяваше се да ѝ стигнат.
Джардир тропна с копието и тя погледна нагоре към него.
– Разпространете вестта сред всички, които искат да намерят рая в края на самотната пътека! – изрева Джардир, а гласът му проехтя из кръга и по улиците. – Всяка жена, която убие демон в алагай’шарак, ще се нарича шарум’тинга и ще се възползва от всичките права на шарумите!
Събралите се воини зашептяха в потрес, а Лийша забеляза ужасените физиономии на даматите и шарумите. Чуха се възражения, но Джардир ги заглуши с вик.
– Ако някой се противопоставя на заповедта ми тази нощ – каза той и оголи зъби, – нека пристъпи напред. Обещавам му бърза и достойна смърт. Ако някой ми се противопостави утре, няма да бъда толкова милостив.
Сред тълпата имаше много намръщени физиономии, но никой не беше достатъчно глупав, за да излезе напред.
* * *
На другия ден Абан пристигна в двора на Двореца с огледалата заедно с един от дал’шарумите. Червеният нощен воал на воина стоеше на раменете му, а по черната му брада личаха посивели косми. Нищо друго по воина не показваше слабост, но Лийша все пак се изненада. Не бяха много шарумите, които доживяваха да видят брадите си дори докоснати от сивото. Той се носеше гордо, но суровото му лице беше изпито и изглеждаше, сякаш малко му трябва, за да се навъси.
– Позволете ми да ви представя Гаврам асу Ченин ам’Кавъл ам’Каджи, офицер в Каджи’шараджа – каза Абан.
Воинът се поклони след представянето си, а Лийша разпери поли и направи реверанс. Той каза нещо на красиански доста бързо, за да го разбере Лийша, но Абан веднага преведе.
– Той каза: „Аз съм тук по нареждане на Избавителя, за да обуча воините ви за алагай’шарак“. Офицер Кавъл беше инструктор на Шар’Дама Ка и на мен, докато бяхме в шараджа – допълни Абан. – По-добър от него няма.