* * *
Илона седеше в коридора, когато Лийша най-накрая излезе от покоите на Аманвах. Билкарката въздъхна, защото не искаше нищо друго, освен тя самата да се пъхне в леглото, но Илона стана и тръгна с нея към стълбите.
– Вярно ли е това, което Роджър ми каза? – попита Илона. – Момичетата са се опитали да те отровят, тъй ли?
Лийша кимна.
Илона се усмихна.
– Значи, Иневера мисли, че имаш добри шансове да ѝ откраднеш мъжа.
– Аз съм добре, ако това те интересува – каза Лийша.
– Има си хас – отвърна Илона. – Ти си моя дъщеря, независимо дали ти харесва, или не. Няма да те спре някаква си там пустинна вещица, ако си си паднала по някой мъж.
– Не искам да крада чужди мъже, майко – сопна ѝ се Лийша.
Илона се изсмя.
– Какво правиш тук тогава?
– Опитвам се да спра войната – каза Лийша решително.
– Ами ако цената за това е да откраднеш съпруга на жена, която се е опитала да те отрови? – попита Илона. – Прекалено ли е висока?
Тя изсумтя.
– То и без т’ва не е кражба. Тези жени си делят мъжете, както кокошките делят петела.
Лийша я погледна с досада.
– О, какъв късмет ще извадя, ако стана една от снасящите кокошки на Джардир!
– По-добре, отколкото да си от онези, които ще заколят – отвърна ѝ бързо Илона.
Стигнаха стаите на Лийша и Илона я последва. Билкарката се свлече на диван, обсипан с възглавници, и отпусна глава на ръцете си.
– Ще ми се Бруна да беше тук. Тя щеше да знае какво да прави.
– Щеше да се омъжи за Джардир и да го укроти – отвърна Илона. – Ако имаше твоето тяло и младостта ти, отдавна вече щеше да е опитомила и двамата Избавители. Даже щеше да си подслади и живота, като ги остави да ѝ свият пръстчетата на краката.
– Не би могла да знаеш това, мамо – рече Лийша.
– Знам по-добре от теб – отвърна Илона. – Чиракувах на нещастната старуха още преди да се родиш, а дори тогава не бяха останали много хора, достатъчно дърти, за да си спомнят Бруна в разцвета ѝ. Те разправяха обаче, че краката ѝ така и не се съб-рали, докато не се омъжила, вече на възраст. Но като млада движела града по-уверено, отколкото като изкуфяла старица. По-уверено, отколкото ти го управляваш, защото силата ѝ не била само тук... – Илона бодна Лийша по слепоочието – ...но и тук. – тя посочи с пръст чатала си. – Това дава не по-малко власт на жените от билкарството и само глупак би отказал да се възползва.
Лийша понечи да възрази, но поради някаква причина думите на майка ѝ ѝ се сториха верни и тя не намери опровержение в главата си. Бруна беше живяла като порочна стара жена, пълна с вулгарни забележки и истории от развратните си младини. Лийша беше пропускала много от историите покрай ушите си с мисълта, че старицата просто обича да шокира хората, ала сега вече не беше така убедена.
– Как по-точно да се възползвам? – попита тя.
– Джардир е завладян от мисълта за теб – каза Илона. – Всяка жена ще го види отведнъж. Точно затова Иневера се плаши от теб, а ти имаш възможност да хванеш пустинната змия за гушата и да я извърнеш от народа си.
– Народа ми – повтори Лийша. – Хралупата.
– Разбира се, че Хралупата! – сопна ѝ се Илона. – Слънцето на Райзън залезе и няма какво повече да се направи!
– Ами Анжие? – попита Лийша. – Лактън? Всяко селце от тук до там? Може би бих могла да защитя Хралупата, но какво бих могла да направя за останалите?
– От леглото на Джардир ли? – попита възмутено Илона. – Има ли място на света, откъдето би могла да повлияеш повече на войната? Ако утолиш страстта на мъжа, той ще ти даде каквото пожелаеш. Този твой голям мозък със сигурност би могъл да измисли няколко простички молби, които да предотвратят най-страшното от настъплението му.
Тя се наведе към Лийша и прошепна в ухото ѝ:
– Или би предпочела гласът на Иневера да шепти съвети в ухото му, докато той се унася всяка нощ?
Мисълта бе ужасяваща и Лийша разтърси глава, но все още не беше сигурна.
– Портите на Рая не стоят между краката ти, Лийша – каза Илона. – Знам, че искаше да почакаш до брачната си нощ, и да си кажа честно, аз също исках това за теб. Но не се получи така и животът продължава.
Лийша погледна остро майка си и като видя непоколебимото ѝ лице, разбра, че майка ѝ е готова да застане зад всяка своя дума.
– Виждаш света много ясно, майко – рече Лийша. – Понякога ти завиждам.
Илона се слиса.
– Наистина ли? – попита невярващо тя.
Лийша се усмихна.
– Да не си помислиш, че е често.
Трийсета глава
ДИВОТО
333 СЗ ЛЯТО