Рена изчакваше търпеливо каменният демон да се материализира. Беше избрала внимателно къде да се покатери – отгоре на единственото високо дърво на хълм, от който стърчаха големи скали като счупени кокали, подаващи се от плътта.
Следите по земята ѝ казваха, че високият три метра и половина ядрон гигант излиза почти всяка нощ на това място. През последните шест седмици Арлен я бе научил на много неща, включително че каменните демони робуват на навика, а по-малките им събратя са се научили да странят от всяко място, от което би могъл да излезе каменен демон.
Докато мръсната сива мъгла се процеждаше от скалата и се събираше бавно в демонски силует, тя затвори очи, вдишвайки дълбоко, прегърна страха си и намери своя вътрешен център.
Истинско чудо беше колко добре работеше красианският опит. Отначало се бе оказал предизвикателство, но на Рена вече ѝ трябваше само миг, за да промени нагласата си и да се пренесе на област в съзнанието си, където нямаше болка или страх от врагове и провал.
Светът изглеждаше по-различно, когато отвори очи и се изправи, а босите ѝ крака стъпваха уверено на клона. В лявата си ръка държеше ножа на Харл, а с палеца си разсеяно опипваше защитите, които бе издълбала в костената дръжка. В дясната държеше един-единствен кестен.
Студен полъх разшумоли пожълтелите листа около нея и тя си пое дълбоко дъх, оставяйки въздухът да погали голата ѝ плът. Чувстваше се като част от нощния свят точно толкова, колкото нищо неподозиращия демон, който добиваше плътност под краката ѝ.
Дългата ѝ кестенява коса ѝ се беше пречкала, затова от нея бяха останали само къси щръкнали кичури, допълнени от една-едничка плитка, която да ѝ напомня за предишната дължина. Роклята ѝ вече не приличаше на себе си. Рена я беше срязала на две части: елек, който придържаше гърдите ѝ и разкриваше защитения ѝ корем, и пола с две дълги цепки от двете страни, които даваха свобода на защитените ѝ крака.
Арлен все още отказваше да защитава кожата ѝ, но тя го беше пренебрегнала и сама си стриваше чернострък. Мастилото оставяше тъмнокафяви следи по кожата ѝ, които издържаха дни, преди да избледнеят.
Тя погледна надолу, видя, че демонът най-накрая се материализира, и пусна кестена. Без да изчака да провери дали е уцелила, пристъпи напред от клона и пропадна безшумно във въздуха.
Кестенът удари отсрещното рамо на демона, докато тя падаше, а топлинната защита, изрисувана по гладката му повърхност, лумна в мрака, щом изсмука магия от мощния ядрон. Твърдата ядка се сгорещи мигновено и се пръсна с трясък.
Това не навреди на каменния демон, но той се обърна на другата страна точно когато Рена се приземи на широкото му бронирано рамо. Със свободната си ръка се захвана за единия му рог, а с другата заби ножа си в гърлото му. Защитите по острието лумнаха и я възнаградиха с магическа тръпка, след което гореща черна сукървица обля ръката ѝ.
Тя се озъби и дръпна ръката си, за да забие ножа отново, но демонът изрева и отметна шия назад, а единственото, което я крепеше отгоре, беше рогът му.
Тя се залюля бясно, за да избегне ноктите му, докато ядронът дереше и удряше по главата си в опитите си да я махне оттам, а тя го пробождаше и го риташе със защитените си крака навсякъде, където имаше възможност. Магията я разтърсваше с всеки удар и електрическата тръпка я правеше все по-бърза, по-силна и по-гъвкава. Защитите около очите ѝ се задействаха и нощта лъсна в магическо сияние.
Ударите ѝ объркаха демона, но не сториха много повече. Тя вече нямаше достъп до по-уязвимите му очи и гърло, а ѝ липсваше силата, за да пробие дебелия му череп. Рано или късно един от бес-ните му удари щеше да я смаже. Тя се засмя на тръпката.
Рена прибра ножа си в канията, бръкна в пояса си и извади дългата огърлица от речни камъчета, която Коуби Фишър ѝ беше подарил сякаш в някакъв друг живот. Замахна с огърлицата като с камшик и пусна рога на демона, за да я хване от другата страна на врата му. Кръстоса ръце, спусна се във вдлъбнатината между лопатките на ядрона и увисна на двата края на кожения ремък, където разгневеният ядрон не можеше да я стигне.
Той я размяташе насам-натам, но тя не пусна ремъка. Използваше тежестта си, за да притисне защитените мъниста колкото се може по-силно към гърлото на демона. Рена беше изрисувала гладките камъчета с отблъскващи защити и те пламтяха, опитвайки се да го отхвърлят, докато магията им го притискаше от всички страни.
След секунди от тежките стъпки и мятането на грамадния каменен демон останаха само потрепвания и олюляване. Ремъкът се стопли със засилването на магията, която засия в нощта.