– Да не мислиш, че това ти е някаква игра, мишок? – попита Хасик.
Джардир нямаше отговор на този въпрос, но за щастие не му се наложи да дава такъв, защото демонът нападна засадната точка. Един от дал’шарумите хвърли мрежа отгоре му и го спъна.
Демонът се замята и започна да къса като конци дебелите върви на мрежата, изтъкани от конски косъм, и тъкмо изглеждаше, че е на път да се измъкне, когато неколцина воини го повалиха и притиснаха към земята. Демонът загреба с нокти лицето на един дал’шарум и той падна назад, крещейки, но друг зае мястото му, хвана две от припокриващите се плочки от бронята на демона и ги раздели с ръце, разкривайки отдолу уязвима плът.
Хасик метна Джардир настрана, затича се нататък и промуши откритото място с копието си. Демонът изпищя и се сгърчи от болка, но Хасик яростно завъртя копието. Демонът се преви за последно и легна неподвижно. Джардир нададе боен вик и вдигна юмрук във въздуха.
Радостта му трая кратко обаче, защото Хасик остави копието да стърчи от мъртвия алагай и се нахвърли срещу по-малкото момче.
– Да не се мислиш за примамка, ний’шарум? – запита той. – Можеха да умрат мъже само защото си поел инициативата да доведеш алагай при капан, който не е подготвен.
– Аз не исках да... – започна Джардир, но Хасик го удари в корема и отговорът отлетя от устните му.
– Не съм ти дал да говориш, момче! – извика Хасик. Джардир забеляза гнева му и предвидливо си задържа езика зад зъбите. – Заповядаха ти да си стоиш в нишата, не да изненадваш в гръб нищо неподозиращи воини с алагаи!
– По-добре, че го е довел тук с някакво предупреждение, отколкото да го бе оставил на терасата, Хасик – рече Джесън. Хасик го изгледа свирепо, но си замълча. Джесън беше по-възрастен, може би дори на четирийсет зими, и останалите в групата слушаха него в отсъствието на Кавъл или на кай’шарумите. От надраното му от демона лице бликаше кръв, но той по никакъв начин не се издаде, че го боли.
– Нямаше да те ранят... – започна Хасик, но Джесън го прекъсна.
– Не са ми първите белези от демон, Свирчо – каза той, – и всеки един от тях е гордост, която трябва да се цени. А сега се връщай на поста си. Има още демони за убиване тази нощ.
Хасик се намръщи, но се поклони.
– Както кажеш, нощта едва сега започва – съгласи се той. Очите му се стрелнаха гневно към Джардир, когато потегли обратно към нишата си.
– И ти се връщай на поста си, момко – каза Джесън и тупна Джардир по рамото.
* * *
Най-накрая се зазори и всички воини се насъбраха около ямите, за да гледат как алагаите горят. Баха кад’Еверам бе с източно разположение и светлината от изгряващото слънце бързо заля долината. Демоните нададоха писъци в траповете, щом небето засия и кожата им задимя.
Вътрешната страна на дал’шарумските щитове беше излъскана до блясък и докато Дама Кхеват отправяше молитви за душите на бахаваните, един по един воините обръщаха щитовете си, улавяха светлината и насочваха лъчите надолу към ямите, за да огреят право в демоните.
Щом светлината докоснеше съществата, те лумваха. Скоро всички алагаи горяха, а ний’шарумите ликуваха. След като видяха, че воините го правят, някои момчета даже смъкнаха бидата си и пикаха по демоните, докато светлината на Еверам ги изгаряше от света. Джардир никога досега не се беше чувствал толкова жив, колкото в този момент, и се обърна да сподели радостта си с Абан.
От Абан обаче нямаше и следа.
Джардир си помисли, че приятелят му още се терзае заради падането си предната нощ, и отиде да го потърси. Абан беше просто ранен, нищо повече. Не беше като да се е показал слаб. Те щяха да изчакат по-добри времена, пренебрегвайки кикота на останалите ний’шаруми, докато Абан не възвърнеше силите си, а тогава вече двамата щяха лично да се разправят с подигравчиите и веднъж завинаги да сложат край на присмеха им.
Претърси лагера и едва не пропусна Абан, като най-накрая го забеляза да изпълзява изпод една от каручките с провизии.
– Какво правиш? – попита Джардир.
– О! – възкликна Абан и се обърна изненадан. – Аз просто...
Джардир не дочака отговор, избута Абан и погледна под каручката. Там едрото момче беше опънало мрежа и я бе напълнило с грънците на Дравази, които бяха използвали по-рано. Съдовете бяха увити предвидливо в сукно, за да не тракат и да не се счупят по пътя на връщане.
Щом Джардир се обърна към него, Абан разтвори ръце и се усмихна.
– Приятелю...