Защитения несъзнателно бе отпуснал лъка си, когато Рена метна кестените. Той познаваше топлинната защита; беше често срещана в Потока на Тибит, а родителите му я използваха през зимата – рисуваха я по големите камъни около къщата и обора, за да поема и задържа топлината. В миналото се беше опитвал да прави оръжия с нея, ала макар да ставаше за стрели, тя или изгаряше ръкопашните оръжия, или пареше ръцете му през обвивката на дръжките им. Дори миниатюрните топлинни защити по кожата му го пареха ужасно, когато се задействаха.
Никога не му беше идвало на ума да ги рисува по кестени. Рена бродеше свободно в нощта само от няколко седмици, а вече използваше въображението си, за да защитава по начини, за които въобще не се бе сещал.
Той видя дивия поглед в очите ѝ, докато тя вдигаше демона над главата си, и се зачуди дали и той самият не бе изглеждал така първите няколко пъти, когато бе усещал прилива на демонската магия. Предположи, че е било така. Чувството беше неудържимо и те подлъгваше да си мислиш, че си непобедим.
Но Рена не беше непобедима и това стана ясно миг по-късно, когато загуби оръжието си и дървесният демон я повали. Защитения извика, смразен от страх, докато се опитваше неумело да опъне тетивата. Искаше да се прицели, докато те се бореха на земята, ала рискуваше да уцели Рена. Пусна лъка и изскочи от скривалището си, за да я спаси.
Само че помощта му се оказа ненужна.
Той се спря на място с разтуптяно сърце и видя Рена, красивата Рена, по чиято нежна целувка бе копнял толкова много самотни нощи в пустошта, да седи окървавена и насинена върху трупа на демона.
Тя се озъби срещу него, но в следващия миг очите ѝ го разпознаха. Тогава тя му се усмихна. Изглеждаше като котка, която току-що беше оставила мъртъв плъх в краката на господаря си.
* * *
Рена се изтъркаля от трупа и се изправи с усилие, преди останалите демони да успеят да ѝ се нахвърлят. Беше покрита със собствената си кръв, но вече усещаше как раните зарастват под въздействието на откраднатата магия. Дори така обаче не се чувстваше в състояние да се бие.
Тя се озъби, защото нямаше да им се даде без бой, но когато вдигна поглед, пред нея стоеше само Арлен, който светеше с ярката си магия като някой от серафимите на Създателя с техните ореоли. Стоеше само по препаска и изглеждаше толкова красив с бледите си мускули, които се надигаха като вълнӚ под пулсиращите защити, плъзнали по тялото му. Не беше висок като Харл или едър като Коуби, но Арлен излъчваше сила, каквато липсваше на другите двама. Тя му се усмихна, зачервена от гордост от победата си. Три дървесни демона!
– Добре ли си? – попита той, но гласът му звучеше строго, а не гордо.
– Мда – отвърна тя. – Тря’а ми само минутка да си почина.
Той кимна.
– Седни и дишай дълбоко. Остави магията да те излекува.
Рена изпълни нареждането му и усети как дълбоките рани по тялото ѝ започнаха да се затварят. Скоро от тях нямаше да остане и следа, освен тънки белези, но дори те щяха да изчезнат бързо.
Арлен вдигна един от обгорените кестени.
– Хитро – изсумтя той.
– Благодарско – отвърна Рена и дори този прост комплимент я накара да потръпне.
– Колкото и добър защитник да си обаче, Рен, ти постъпи глупаво – продължи той. – Можеше да подпалиш гората, а да не говорим колко идиотски постъпи, като нападна три дървесни демона едновременно.
Рена се почувства, сякаш я бе фраснал в корема.
– Не съм ги молила да ме причакват.
– Но не ме послуша и отиде съвсем сама на лов за гадни каменни демони! – сгълча я Арлен. – И даже си си оставила наметалото в имението!
– Пречка ми се, докато ловувам – опъна му се Рена.
– Дреме ми – сряза я Арлен. – Тоя последен демон едва не те уби, Рен. Основният ти захват срещу него беше ужасен. Дори ний’шарум би могъл да се измъкне!
– К’во значение има? – сопна му се Рена, която се почувства жегната, въпреки че осъзнаваше правотата му. – Аз спечелих.
– Има значение – отвърна Арлен, – защото рано или късно ще стане обратното. Дори на дървесен демон може да му провърви и да се измъкне от някоя хватка, Рена. Колкото и силна да се чувстваш, докато те тресе магията, ти не си и наполовина толкова силна, колкото тях. Ако забравиш това, ако спреш да ги уважаваш дори за миг, те ще те победят. Това означава да се възползваш от всяко възможно преимущество, а невидимостта е едно от сериозните.
– Тогава защо ти не го използваш? – попита Рена.
– Щото ти го дадох на теб – отвърна Арлен.
– Ядронщини! – изсъска Рена. – Рови къде ли не из дисагите, докато го намериш, все едно не го беше виждал от седмици. Бас ловя, че не си го слагал дори.