Но Хралупата дори по най-прекия маршрут беше на повече от седмица път от имението им. Защитения трябваше да върне Рена в цивилизацията колкото се може по-скоро, преди зародилият се в нея звяр да стане единственото, което тя познава в себе си.
Речен мост беше на по-малко от два дни път оттук. Оттам можеха да отидат в Щурски пробег, Анжие и Земеделски пън, преди да стигнат Хралупата. Той щеше да се възползва от всяка възможност да я накара да общува с хора и да стои будна през деня, вместо да си проспива сутрините, а следобедите да тръгва по следите на демони, както вече бяха свикнали да правят.
На него самия не му се нравеше идеята да прекара толкова много време сред хора, но нямаше друг избор. Рена беше по-важна. Щом се налагаше хората да видят защитите му и да се разприказват, така да бъде.
* * *
Юкор спази обещанието си и пусна бежанците да прекосят Разделящата река, но след като цялата реколта на Райзън беше загубена, а лятното слънцестоене отминало, всички ги очакваха трудни времена. Речен мост се беше разгърнал от двете страни на реката заради нарастващото градче от палатки, където бежанците живееха между калпави защити, насред мръсотия и мизерия, отвъд стените на самия град. Рена сбърчи нос от погнуса, докато подминаваха, и Защитения разбра, че гледката едва ли успява да я привлече отново към цивилизацията.
Броят на стражите край портата също се беше увеличил. Щом ги видяха да приближават, погледнаха пренебрежително Защитения и Рена. Нищо чудно. Защитения се беше покрил от главата до петите, дори под жаркото слънце, и това винаги прив-личаше внимание, а Рена със своите скандално изрязани парцали и избелели петна от чернострък по кожата не помогна много, за да успокоят охранителите.
Но Защитения още не беше срещал страж, било то в град или градче, който да не се изпълни с гостоприемство при вида на жълтица, а Защитения носеше доста такива в дисагите си. Малко по-късно те вече се намираха в крепостта и прибираха конете си в конюшнята пред оживен хан. Беше рано вечерта и мостовчани се прибираха по домовете си след тежкия дневен труд.
– Тука не ми харесва – каза Рена, оглеждайки се наоколо, докато стотици хора минаваха край тях. – Половината народ умира от глад, а другата ни гледа като че ли ей с’а ше ги ограбим.
– Не го мисли – посъветва я Защитения. – Трябват ми новини, а в гората трудно ще ги намеря. Свикни малко с градовете.
Рена не изглеждаше доволна от отговора му, но си замълча и кимна.
Салонът на хана беше пълен по това време на деня, но по-голямата част от гъмжилото стоеше край бара и Защитения забеляза малка свободна маса в задната част. Седнаха с Рена и след няколко секунди дойде сервитьорката. Беше млада и хубава, но очите ѝ изглеждаха уморени и тъжни. Роклята ѝ беше почти чиста, но му се стори захабена и по оттенъка на кожата ѝ и формата на лицето ѝ той веднага разбра, че беше райзънка, може би една от първите бежанки, извадили късмета да си намерят работа.
До тях седеше шумна мъжка компания.
– Ей, Мили, дай тука още по едно! – извика един от тях и плесна сервитьорката по дупето със звучно плющене; тя подскочи, след което затвори очи, пое дълбоко въздух и се обърна наполовина към мъжете с фалшива усмивка.
– Ясно като слънцето, че ще ви сипя, момчета – отвърна тя ведро.
Усмивката ѝ изчезна, щом се обърна отново към тях.
– К’во ще желаете?
– Две чаши пиво и вечеря – отвърна Защитения. – И стая, ако имате.
– Имаме – каза момичето, – но с всичките тия хора, дето минават през града, ще ви излезе солено.
Защитения кимна и остави жълтица на масата. Очите на сервитьорката се разшириха. Едва ли беше виждала истинско злато през живота си.
– Това би трябвало да покрие храната и пиенето за вечерта. Ти задръж рестото. А сега с кого трябва да говоря за стаята?
Момичето грабна монетата на мига, преди някой от клиентите ѝ да я види.
– Говорете с Мич, той държи това място – каза тя и посочи едър мъж с навити ръкави и бяла престилка, който се потеше над бара и се опитваше да напълни всички халби, които му тикаха в ръцете; докато се обръщаше, за да погледне, Защитения я видя как мушка монетата в предния си джоб.
– Благодаря ти – каза Защитения.
Момичето кимна.
– Веднага ще ви донеса пивото, пастире.
Тя се поклони и изприпка нататък.
– Стой тук и се пази, докато ни взема стая – каза Защитения на Рена. – Няма да се бавя.
Тя кимна и той тръгна.
Край бара имаше навалица от мъже, които искаха да изпият няколко последни чаши пиво, преди да се приберат зад защитите си за през нощта. Защитения трябваше да изчака в края за вниманието на ханджията, но когато мъжът погледна към него, Арлен извади още една златна монета и собственикът дойде на мига.