– Рена?! – извика Арлен и я сграбчи откъм гърба.
Тя риташе и се извърташе в ръцете му, докато той я сваляше от масата.
– Какво става тук? – поиска да узнае Мич, проправяйки си път през насъбралата се тълпа със сопа в ръка.
– Вещицата ми отряза ръката! – проплака русокосият мъж.
– Имаш късмет, че не ти отрязах друго! – озъби му се Рена, иззад рамото на Арлен. – Нямаше право да ме пипаш там! Да не съм ти обещана?!
Ханджията се извъртя към нея, но в следващия момент забеляза Арлен и очите му се разшириха. Качулката на Защитения беше паднала, докато се мъчеше да задържи Рена, и сега всички виждаха изрисуваната му кожа.
– Защитения – прошепна ханджията и името се разнесе из тълпата.
– Избавителю! – извика някой.
– Да изчезваме – промърмори Арлен и я хвана за ръката.
Тя поддържаше темпото му, докато той блъскаше онези, които не се помръдваха от пътя му. Отново си сложи качулката, но вече ги следваше многолюдна тълпа.
Арлен ускори крачка, довлече Рена до конюшнята, където подхвърли още една жълтица на помощника, и се отправи към Здрачен танцьор.
След секунди те изскочиха от конюшнята и препуснаха през градчето. Стражите на портата се развикаха след тях, докато тълпата тичаше по петите им, но вече се смрачаваше и никой не посмя да ги последва във вечерния здрач.
* * *
– Ядроните да го вземат, Рен, не можеш просто да вървиш и да режеш ръцете на хората! – сгълча я Арлен, когато спряха да нощуват в едно сечище недалеч от града.
– Заслужаваше си го – отвърна Рена. – Вече никой мъж няма да ме пипа там, освен ако аз не поискам.
Арлен изкриви лице, но не каза нищо.
– Друг път чупи палеца – предложи той накрая. – Никой няма да обърне внимание на такова нещо. След това, което ти направи обаче, още доста време няма да можем да стъпим в Речен мост.
– И без т’ва беше гадно там – отвърна Рена.
Тя разпери ръце, сякаш за да прегърне нощта.
– Тук сме си на мястото.
Но Арлен поклати глава.
– Моето място е Хралупата на Избавителя и след това, което ми каза ханджията, преди да се разбеснееш, стана ясно, че трябва да стигнем дотам възможно най-бързо.
Рена сви рамене.
– Да вървим тогава.
– И как ще го направим според теб, след като ни отряза от единствения проклет мост в Теса? – извика Арлен. – Разделящата е прекалено дълбока, за да я прегазим, и прекалено широка, за да я преплува Здрачен танцьор.
Рена погледна в краката си.
– Съжалявам. Не знаех.
Арлен въздъхна.
– Станалото – станало, Рен. Ще измислим нещо, но ти ще трябва малко да се покриеш поне докато сме в градовете. Откривай си защитите в нощта, но толкова много плът ще вкара идеи в главата на всеки, който те види на светло.
– В главата на всеки, освен на теб – промърмори Рена.
– Всичко, което те виждат, са едни голи крака и деколте – каза Арлен. – А аз виждам опиянено от кръв момиче, което мисли повече с ножа си, отколкото с главата.
Рена се облещи.
– Ядронски сине! – изпищя тя и се хвърли към него с ножа напред.
Арлен без никакво усилие се дръпна настрани, хвана я за китката и ѝ измъкна ножа от ръката. Сложи своята на лакътя ѝ и използва инерцията ѝ, за да я метне по гръб.
Тя се опита да стане, но той се стовари върху нея, хвана я за китките и я притисна към земята. Тя се опита да го удари с коляно между краката, но той очакваше хода и след секунди коленете му заковаха бедрата ѝ с цялата му тежест. Магическата ѝ сила се беше изпарила с изгрева, както ставаше всеки ден, и не можа да го разкара от себе си. Тя бясно се разкрещя и замята.
– Сама доказваш мнението ми! – изръмжа той. – Спри се!
– Нали т’ва искаше? – извика Рена. – Някой, дето да не те бави? Някой, дето да не го е страх от нощта?
Тя се опитваше да се измъкне от хватката му, но ръцете му бяха като желязо. Лицата им бяха само на сантиметри разстояние.
– Не съм „искал“ нищо, Рен – каза Арлен, – освен да те измъкна от неприятна ситуация. Не съм искал да те напра’я... като мен.
Рена спря да се бори.
– Не си ме карал да напра’я к’вото и да било, освен да се вгледам сериозно в себе си. ’Сичко останало съм го напра’ила сама, ‘щото така съм искала. И утре да ме оставиш, аз пак ше си боядисам кожата. Ня’а да се връщам обратно в затвора, след като съм опитала свободата.
Тя усети как той отхлаби ръцете си и сега можеше да се отскубне, ако искаше, но откри нещо в очите на Арлен, искрата на някакво разбиране, която виждаше за пръв път.
– Като малка често си спомнях нощта, когато играхме на цунки в сеновала – каза тя. – За мен тая целувка значеше обещание и я усещах по устните си много години след това, докато те чаках да се върнеш. Винаги съм мислела, че ще го направиш. Друг не бях целувала, докато не срещнах Коуби Фишър, а това беше единственият начин да не оставам насаме с тате. Коуби беше добър човек, но не го обичах истински, нито пък той мене. Едва се познавахме.