Бракът е смъртта на професионалиста – беше му казвал Арик. – Жените искат да спят с жонгльори и ние им правим тази услуга. Но обещаеш ли се изведнъж на всички онези неща, които в началото са я привлекли към теб, трябва да им се намерят решения. Няма да искат да пътуваш вече. После пък да не изнасяш представления всяка нощ. Още по-малко в късните часове. След това пък ще ти държат сметка защо все избираш хубавкото момиче, за да хвърляш ножовете по него. Преди да се усетиш, ще работиш като проклет дърводелец и даже ще се броиш късметлия, ако попееш в седмиден. Спи в леглото на която жена ти хареса, но дръж до него стегнатата си чанта и си бий шута още в първия миг, когато чуеш думата „обещание“.
Въпреки това той, без да се замисля, се бе хвърлил да спасява Сиквах и дори сега красивата хармония на гласовете им звучеше в съзнанието му. Роджър копнееше да се присъедини към хармонията им, а като се сети как дрехите им бяха паднали на земята, у него назря един по-различен копнеж, какъвто не беше изпитвал към друга жена след запознанството си с Лийша.
Но Лийша не го искаше, а Арик умря пиян и самотен.
Съпругите на Абан се появяваха от време на време, за да донесат храна или да вземат гърнетата, но вратата на покоите на момичетата само се открехваше и се тръшваше, преди той да успее да надзърне.
* * *
Тази нощ на алагай’шарак Роджър наблюдаваше нервно Джардир. Кавъл беше възложил на Гаред и Уонда да се бият с копие и щит до останалите дал’шаруми и двамата се справяха добре. Гаред беше прекалено непохватен за шарусахк, но нямаше по-силен в притискането с щитове, а и никой друг не можеше да се пресегне по-надалеч от магическата им жива стена.
Но Роджър силно усещаше липсата на дърваря, докато той, Лийша и Джардир следваха блъсканицата заедно с неколцина Копия на Избавителя, макар самият Роджър да ги предпазваше от демоните, обгръщайки ги с музика. Рано или късно Джардир щеше да попита Роджър за намеренията му към дъщеря му и племенницата и ако отговорът не беше задоволителен, бързо можеше да се стигне до насилие и смърт. И то за него.
Засега обаче Джардир не виждаше друго освен Лийша и се грижеше за нея като истински влюбен мъж. Разбира се, това не улесняваше престоя в присъствието му, особено когато Роджър хващаше Лийша да отвърща на погледите на владетеля. Роджър не беше глупав. Знаеше какво означават, дори тя да не си го признаваше.
Роджър си отдъхна, когато нападението свърши и всички се оттеглиха в града. Беше ужасно нещастен, пръстите му бяха изтръпнали от свиренето и всеки мускул в тялото му го болеше. Беше плувнал в пот, а кожата му беше покрита с мазен пласт сажди от изгорелите демони.
Не му помогна фактът, че Гаред и Уонда, опиянени от демонската магия, изглеждаха, сякаш току-що са станали от леглото, а не като да са се отправили към него. Роджър никога не бе опитвал магията. След като видя Защитения да се разгражда и да приказва за вмъкване в Ядрото, тя бе започнала да го ужасява. По-добре беше да държи ядроните на разстояние, като им свири и мята ножове.
Но след близо година в Хралупата на Избавителя ефектът от магията върху тези, които редовно участваха в сраженията, беше очевиден. Бяха по-силни. По-бързи. Никога не се разболяваха, не чувстваха умора. Младите израстваха по-бързо, а старите се състаряваха по-бавно. За разлика от тях обаче Роджър се чувстваше, сякаш щеше да се срине.
Той се доклатушка до спалнята си с идеята да изпадне в забвение за няколко часа, но уханните красиански лампи в стаята му бяха запалени, което му се стори странно, тъй като беше светло, когато бе излязъл оттук. На нощното му шкафче имаше стомна със студена вода, както и самун хляб, все още топъл на пипане.
– Наредих на Сиквах да ви приготви и вана, годенико мой – изрече глас зад гърба му.
Той се стресна и изкрещя, след което се обърна с ножовете си за хвърляне в ръка, но там стоеше Аманвах, зад която Сиквах бе коленичила до огромна, димяща вана.
– Какво правите в стаята ми? – попита Роджър.
Той нареди на ръцете си да приберат ножовете, но те упорито отказваха.
Аманвах коленичи с плавна ритуалност и допря чело в пода.
– Простете ми, годенико. Тези дни аз бях... неразположена и разчитах прекалено много на Сиквах, за да се съвзема. Сърцето ми страда, че нямахме възможност да се погрижим за вас.
– Ами, то... няма проблем – каза Роджър и накара ножовете да се изпарят. – Нищо не ми трябва.
Аманвах подуши въздуха.