– Някой помни ли въобще името на петнайсетата му? – попита Лийша.
– Шанах вах Кревакх – каза Джардир, без дори да се замисли. – Смята се, че баща ѝ е откраднал сенки, за да направи косата ѝ, а от утробата ѝ излезли първите съгледвачи, невидими в нощта, но винаги бдящи до своя баща.
Лийша присви очи.
– Измисляш си.
– Ще ме целунеш ли, ако е истина? – попита Джардир.
Лийша се престори, че размишлява.
– Стига да ми позволиш да ти ударя шамар, ако не е.
Джардир се усмихна и посочи Евджаха.
– Тук е вписана всяка съпруга на Каджи и имената им са почетени за вечни времена. Някои от описанията са доста обширни.
– Вписани са всичките хиляда? – попита Лийша недоверчиво.
Джардир ѝ намигна.
– Описанията стават по-кратки много след първите сто.
Лийша се подсмихна и взе книгата.
– Страница двеста трийсет и седма – рече Джардир, – осми ред.
Лийша запрелиства страниците, докато не намери точната.
– Какво пише? – попита Джардир.
Лийша все още се затрудняваше с разбирането на голяма част от текста, но Абан я бе научил да произнася думите.
– Шанах вах Кревакх – рече тя.
Прочете му целия пасаж, опитвайки се усилено да спази мелодичното произношение на красианския език.
Джардир се усмихна.
– Сърцето ми ликува, когато те слушам да говориш на моя език. Аз също описвам живота си. Ахманджахът се пише със собствената ми кръв, както Каджи е написал Евджаха. Ако се страхуваш, че ще бъдеш забравена, обещай ми да станеш моя и ще изпиша за теб цяла дюна.
– Все още не знам дали искам да съм твоя – каза Лийша искрено.
Усмивката на Джардир увехна, ала тя се наведе към него и му се усмихна.
– Но ти си заслужи целувката.
Устните им се допряха и по нея премина тръпка, по-силна от каквато и да било магия.
– Ами ако майка ти ни хване? – попита Джардир и се отдръпна, след като тя по никакъв начин не показа, че иска да се отделят един от друг.
Лийша пое лицето му в ръце и го придърпа обратно към себе си.
– Залостих вратата – каза тя и отвори устата си за неговата.
* * *
Лийша беше билкарка. Възпитаничка на науката от стария свят и ръководителка на собствените си експерименти. Нищо друго не я прехласваше толкова, колкото научаването на нещо ново и независимо дали ставаше въпрос за билки, защити или чужди езици, нямаше умение, което да не можеше да овладее и да добави нещо ново от себе си.
Тя беше такава и на възглавниците същия ден, когато свалиха дрехите си, и Лийша, която бе прекарала последното десетилетие и половина, учейки се да лекува тела, сега най-накрая разбра как да ги накара да запеят.
Джардир, изглежда, беше съгласен, когато се изтъркаляха един от друг, потни и задъхани.
– Посрами дори танцьорки върху възглавници дживах’шаруми.
– Това е от годините потискана страст – отвърна Лийша и се изтегна с наслада, без свян от голотата си; никога не се беше чувствала толкова свободна.
– Имаш късмет, че си Шар’Дама Ка. По-слаб човек сигурно нямаше да оцелее.
Джардир се засмя и я целуна.
– Роден съм за война и с теб бих водил тази прекрасна битка стотици хиляди пъти, ако трябва.
Той се изправи и се поклони ниско.
– Но се страхувам, че слънцето залязва и трябва да се присъединим към една друга битка. Днес е първата нощ от Последната четвърт и алагаите ще бъдат силни.
Лийша кимна и те се облякоха се неохота. Той взе копието си, а тя – престилката с джобовете.
Никой не им каза нищо, когато срещнаха Гаред, Уонда и Роджър на двора с чакащите Копия на Избавителя. Лийша се чувстваше ужасно различна и беше сигурна, че останалите го забелязват, но дори да беше така, те не го показаха по никакъв начин.
Дори по време на алагай’шарак Лийша осъзна, че ѝ е трудно да се съсредоточава близо до Джардир. Той, изглежда, се чувстваше по същия начин и не я изпусна от очи, докато тя преглеждаше и обгрижваше малкото и леки рани на умелите воини.
– Може ли да ти почета и утре? – попита Джардир след края на битката. Той имаше дела за вършене, които щяха да му отнемат още часове, но хралупарите можеха да се върнат в Двореца с огледалата.
– Можеш да ми четеш всеки ден, ако желаеш – каза тя и очите му заблещукаха.
* * *
Ядронският княз спазваше почтителна дистанция, докато гледаше как наследникът и хората му избиваха търтеи. Мисловният демон беше наблюдавал наследника през последните няколко цикъла и опасенията на князете се бяха оказали верни – той беше обединител. Ясно беше, че не осъзнава напълно могъществото на копието и короната от ядронска кост, но въпреки това силата му растеше и човешките търтеи започваха да се организират, за да причинят на демоните нещо повече от дребно неудобство. Вече щяха да се зат-руднят, ако искаха да убият наследника, и дори ядронският княз да успееше, потенциалните му наместници бяха много.