– Колко? – попита Джардир.
Абан сви рамене.
– Стотина биха ми стигнали. Нищо и половина на практика.
– Никой воин, пък бил той и кха’шарум, не е нищо и половина, Абан – заяви Джардир.
Абан се поклони.
– Семействата им ще получават възнаграждения от собствената ми хазна, разбира се.
Джардир си помисли още малко и сви рамене.
– Избери си тези стотина.
Абан се поклони толкова дълбоко, колкото му позволи патерицата.
– Вашите обещания към госпожица Лийша от племето Хралупа ще променят ли плановете ви?
Джардир поклати глава.
– Обещанията ми няма да повлияят на нищо. Моят дълг все тъй е да обединя хората от Северната земя за Шарак Ка. Ще нападнем Лактън напролет.
Трийсет и трета глава
СПАЗЕНО ОБЕЩАНИЕ
333 СЗ ЛЯТО
За к’во са всички тези салове, като има съвсем свестен мост? – попита Рена и посочи безименния сбор от къщурки, прекалено малко, за да се нарекат дори село.
Към всяка миниатюрна колиба имаше и сал до водата, заобиколен от магически символи по колове, забити в брега на Разделящата.
Няколко демона дебнеха наоколо и изпробваха защитите на колибите, но Рена се беше загърнала с магическото си наметало, а Арлен излъчваше такава сила, че му беше напълно достатъчно да изсъсква от време на време и да поглежда ядроните в очите, за да обезсърчи набезите им, докато двамата се разхождаха по брега на реката.
– Търговци, които не искат стражите на моста да им ровят из стоките, понякога си плащат на хора със салове да ги преведат от другата страна на Разделящата – отвърна Арлен. – Обикновено защото пренасят нещо или някого, когото не би трябвало.
– Значи можем да наемем такъв? – попита Рена.
– Бихме могли – каза Арлен, – но това би означавало да чакаме до сутринта и да се оправяме с още слухове. По тия земи не мога и с ръка да замахна, без да цапна някой глупак, убеден, че аз, видиш ли, съм бил Избавителя.
– Не те познават като мен – подсмихна се Рена.
– Ето там – каза Арлен и посочи сал, достатъчно голям, за да побере и Здрачен танцьор.
В брега на реката имаше голяма вдлъбнатина, където салът е бил дърпан и бутан всеки ден. Арлен даде на Рена една от своите древни жълтици.
– Иди да оставиш това пред вратата.
– Защо? – попита Рена. – Новолуние е. Няма да ни види, че го взимаме, а дори да ни чуе, то е ясно като бял ден, че няма да пресече защитите си, за да ни погне.
– Не сме крадци, Рен – каза Арлен. – Контрабандист или не, някой си изкарва прехраната с тоя сал.
Рена кимна, взе монетата и я остави пред прага на колибата.
Арлен огледа сала.
– Няма дори една проклета водна защита!
Той се изплю на брега.
Рена се върна и ритна един от коловете.
– И тея не струват пукната пара. Само тъпият късмет ги пази тия салове.
Арлен поклати глава.
– Не мога да си го обясня, Рен. На десет години всеки в Потока на Тибит знае защитите по-добре от повечето хора от Свободните градове, където ги учат да не дават на никого без разрешително от гилдията да им защити дори един проклет перваз.
– Можеш ли сега да му направиш защити? – попита Рена, кимайки към сала.
Арлен поклати глава.
– Няма да изсъхнат преди утрото.
Рена погледна към водната шир. Дори със защитените си очи не виждаше другия бряг.
– Какво ще стане, ако се опитаме да минем без защити?
– По брега обикновено се крият жабета – отвърна Арлен. – Ако убием първо тях...
Той сви рамене.
– Новолуние е. Няма какво да огрее сала, за да ни видят речните демони, така че по всяка вероятност ще минем дълбокото невредими. А докато стигнем отсрещния бряг, небето вече ще се е развиделило и повечето жабета ще са се върнали в Ядрото.
– Жабета ли? – попита Рена.
– Крайбрежни демони – отвърна Арлен. – Хората им викат жабета, защото приличат на големи водни жаби, само дето са достатъчно големи, за да те изядат тебе, вместо някоя муха. Изскачат от водата, улавят те с език и преглъщайки, те придърпват към себе си. Ако се съпротивляваш много, се гмурват и те удавят.
Рена кимна и извади ножа си. По кокалчетата ѝ имаше чисто нови защити, изрисувани с чернострък.
– И кой е най-добрият начин да убиеш някое?
– С копие – рече Арлен и ѝ подаде такова. – Гледай.
Той се приближи бавно до ръба на реката и изсвирука пискливо. За миг всичко изглеждаше спокойно, но в следващия момент водата край брега избухна и от реката изскочи огромен ядрон със зейнала паст. Той се приземи с набитите си, ципести ходила, отвори рязко уста и изстреля дебелия си слузест език към Защитения.