Демонът падна тежко на земята и веднага изпрати бедствен сигнал. Търтеи от всички посоки щяха да се отзоват. Мимикът му отвърна с рев, но не успя да дойде. Човекът скочи върху мис-ловния демон и го заудря със защитите си.
Тъй като беше свикнал да се бие чрез мимика си, мисловният демон не бе подготвен за болката и зашеметяването от физическата битка. Човекът не му оставяше никакво време да се възстанови и князът се оказа беззащитен срещу примитивната хватка на избрания. Защитите му се задействаха и засмукаха магията на княза, превръщайки я в болка.
Това можеше и да бъде краят, но накрая се отзова въздушен търтей, блъсна се в избрания и прекрати хватката му. Последваха го и други търтеи, нароили се да защитят ядронския княз. Веднага щом падна на земята, мисловният демон заздрави раните си и засъска, яростен, че са го нападнали. Изпрати нов сигнал с идеята да зарине избрания с търтеи. Усещаше, че наоколо има десетки, които тичаха, за да се включат в схватката, но поради някаква странна причина мимика го нямаше.
Човекът размята дървесните търтеи от пътя си и отново се спусна към ядронския княз, обаче този път той беше готов – изписа защита и от нея изригна въздушна струя към избрания, която го запрати като юмрук в другия край на сечището. Докато се изправи, отново го наобиколиха дървесни търтеи. Мисловният демон им даде заповед и те тръгнаха да кършат клони от дърветата за оръжия, за да преодолеят и без това окаляните забранителни защити по кожата на човека.
* * *
Достатъчно ужасно ѝ беше, че някой копира думите и действията ѝ, но Рена изпита истинско отвращение, когато мисловният демон се изправи, за да поеме контрол над гласа ѝ. Тогава тя осъзна, че едва ли не се е криел в нея през цялото време и сякаш пътникът внезапно хващаше юздите на каручката.
Насилието беше потресаващо, по-лошо от всичко, което Харл ѝ бе причинявал някога. По-лошо от външния нужник, по-лошо от връзване за стълб за нощта. Тя усещаше как демонът се рови в мислите ѝ като полевка и отмъква най-скъпите ѝ лични спомени, за да ги използва срещу Арлен.
Тази мисъл я изпълни с гняв и тя усети колко удовлетворен остана мисловният демон от реакцията ѝ. И преди съм те имал – прошепна той в мислите ѝ. – Много пъти.
Рена погледна Арлен и се отчая, щом видя примирението в очите му. Тя си беше представяла, че притежава силата да върви по неговия път. Че е способна на всичко, на което и той. Но сега тази лъжа беше разобличена. Единственото, на което беше способна, бе да застраши живота му.
Тя се сдържа да не изхлипа и се опита да вдигне ножа, за да го вкара в собственото си гърло, но мисловният демон управляваше тялото ѝ, както жонгльор марионетка, и тя не можеше да направи нищо против волята му. Дори Арлен да я разпознаеше и да успееше по някакъв начин да убие мимика, мисловният демон можеше със същата лекота да накара нея да го промуши в сърцето. Тя искаше да го предупреди, но думите ѝ отказваха да дойдат.
Но тогава погледът на Арлен се промени, сякаш бе стигнал до някакво решение, и той се взря в нея с доверие, каквото никой досега не ѝ беше показвал.
– Ще трябва да бъдеш силна и да се спасиш – рече той. – Щото т’ва чудовище е самото лице на злото и аз няма да му дам да ми се изплъзне.
При този поглед страхът ѝ се изпари, а очите ѝ добиха твърдост. Тя кимна и усети внезапното сепване на мисловния демон, осъзнал думите на Арлен в същия миг, в който и тя. Ядронът се опита да реагира, но не беше достатъчно бърз и Арлен му удари такъв юмрук в лицето, че нощта се озари от магията.
Присъствието на демона в ума ѝ се изпари и Рена остана зашеметена и неориентирана. Погледна мимика, който все още заемаше нейната форма, и видя, че и той залита, откъснат от разума си.
Рена стисна ножа на баща си, изръмжа и се хвърли към създанието, забивайки острието си в голия му корем. Обгърна го със свободната си ръка и го притисна към себе си, а в същия момент се задействаха защитите от чернострък по кожата ѝ. Магията разтресе мускулите ѝ и я изпълни със сила, а тя изтласка ножа нагоре и разпори създанието от пъпа до гърлото.
Макар тялото на мимика да изглеждаше досущ като нейното, черната, смрадлива сукървица, която бликна от раната, не приличаше на нищо от земния свят.
Тя го погледна в лицето, същото лице, което беше виждала хиляди пъти по повърхността на водата. Рена едва не заплака заради болката и объркването в собствените си очи, но в следващия момент лицето се озъби като куче, чиито зъби се удължиха, докато то съскаше.
Рена се извъртя, щом мимикът ѝ се нахвърли, и обърна енергията му срещу самия него, както Арлен я бе учил. Хвана гъстата му плитка със свободната си ръка, докато подминаваше, и я дръпна рязко, оголвайки тила му, преди да падне. Този ход даде такава сила на завъртането и засилването ѝ, че ножът ѝ премина с лекота през гърлото му.