Рена май не забелязваше ефекта, ала из гората и като че ли на километри наоколо демони започнаха да надават предсмъртни викове. Въздушен демон падна от небето, като отнесе няколко клона по пътя си и се стовари мъртъв върху горската настилка. Нападателните дървесни демони също се свлякоха на земята, умъртвени от телепатичния писък на принца.
И в този миг мисловният демон избяга.
* * *
Ядронският княз никога не бе изпитвал страх. Не бе изпитвал болка. Той беше над тези неща, вкусвайки ги косвено чрез умовете на своите търтеи или на своите жертви – деликатеси, на които се бе наслаждавал.
Но в смъртта на мимика му или в острието в гърдите му нямаше нищо косвено. Нито пък в задушаващата връв около врата му или в ударите, които му попречиха да наложи силата си. Князът пищеше и същевременно усещаше как умовете на търтеите наоколо изгарят от болка.
Избраният се разсея за миг, а ядронският княз се възползва от възможността, дематериализира се и избяга в Ядрото. Там щеше да се свърже с друг мимик и да възстанови силите си за следващия цикъл, когато щеше да се завърне с войска от търтеи, невиждана по земната повърхност от хилядолетия.
* * *
Рена изпищя, Защитения се завъртя назад и видя, че мисловният демон се разтапя в ръцете ѝ, става на пӚра и се всмуква надолу по близка пътека към Ядрото.
Арлен го последва инстинктивно.
– Арлен, недей! – извика Рена, но зовът ѝ бе далечен.
Пътеката към Ядрото беше като да газиш река срещу течението в пълен мрак. Той усещаше пътя, зрението не играеше никаква роля при достигането до Ядрото. Просто чувстваше магическия поток, който извираше от центъра на света, и го последва обратно към източника. Защитения бе съсредоточил волята си върху злокобната поквара на ядронския принц пред него и двамата сякаш се състезаваха километри наред, преди Арлен да се приближи достатъчно, за да сграбчи врага си.
Нямаше ръце, с които да го хване, но със силата на ума си накара своята същина да се лепне за демона и като двама мъже, които издишваха дим в един и същи облак, те се смесиха и волите им влязоха в битка.
Защитения бе очаквал тази на демона да е отслабнала, но дори сега тя беше не по-малко силна и двамата задраха по умовете си, ръгайки пръсти във всяка възможна и по-чувствителна пролука. Ядронският княз призова срещу Защитения всичките му провали и му се подигра за съдбата, на която бе обрекъл Рена, или която бе навлякъл на райзънците. Подразни го с образа на Джардир, който насилва горката невинна Лийша.
Всичко това беше почти непоносимо, но в болката си Защитения се разгневи и проби защитите на мисловния демон. В този момент той зърна за миг Ядрото, място, където царуваше вечен мрак, а сиянието на магията го озаряваше по-силно, отколкото слънцето пустинята.
Волята на демона веднага отстъпи, прекратявайки нападението, за да опази собствените си мисли. Защитения усети изгодното положение и засили атаката си. Ядронският княз изпищя в ума му, когато боецът научи за Кошера.
Защитения щеше да го надвие още тогава, ако образът, който се яви в съзнанието му, не беше толкова ужасяващ. Демоните, излизащи на повърхността, за да ловуват, бяха съвсем малка частица от това, което Ядрото можеше да избълва нагоре. Милиони демони. Милиарди. За пръв път, откакто намери древните заклинания, Защитения изгуби надежда в способността на човечеството някога да победи ядроните.
Волята на мисловния демон изрева срещу него и борбата премина на едно по-елементарно ниво – простото желание да оцелеят. Но тук Защитения имаше предимство, защото не се страхуваше от смъртта и не поглеждаше през рамо, докато тя се приб-лижаваше към тях.
Демонът го стори обаче и в същия миг волята му се пречупи, а Защитения пое магията му в собствената си същина и захвърли овъглените му останки от пътеката към Ядрото, където се разпиляха за вечни времена.
Останал сам на пътя, Арлен най-накрая чу истинския зов на Ядрото и той беше прекрасен. В него имаше сила. Сила, която не беше зла сама по себе си. Като огъня тя беше отвъд доброто и злото. Беше просто сила и го викаше, както зърното зове гладното бебе. Той посегна към нея, готов да я вкуси.
Ала тогава до него стигна друг зов:
– Арлен!
Гласът беше далечен кънтеж, който отекна надолу по пътеката.
– Арлен Бейлс, веднага се връщай при мен!
Арлен Бейлс. Име, което не бе използвал от години. Арлен Бейлс бе умрял в Красианската пустиня. Гласът викаше призрак. Защитения се обърна отново към Ядрото, готов да го прегърне.