– Не смей да ме изоставяш отново, Арлен Бейлс!
Рена. Два пъти вече я оставяше в ужасна беда, но третият щеше да ѝ нанесе най-дълбоката рана и щеше да я прокълне със същия този живот, от който той се опитваше да избяга, въпреки че тя бе вложила толкова усилия да го спаси.
Какво би му предложила прегръдката на Ядрото, което нямаше да открие в нейната?
* * *
Гласът на Рена беше прегракнал от крещене, когато мъглата се процеди обратно от почвата и започна да заема формата на Арлен. Тя се засмя през сълзи и едва не се задави. Сякаш само преди миг бе приела, че е изядрен, а сега изведнъж всички демони в околността бяха мъртви и насред зловещо тихата нощ тя и Арлен се вгледаха един в друг. Магията, която мисловният демон ѝ бе предал, беше силна и Рена усещаше сетивата си по-живи от всякога. Всъщност пращеше от енергия, а сърцето ѝ биеше като джембето на жонгльор. Арлен сияеше толкова силно, че я заболяха очите, докато го гледаше.
– Танцьор – изпъшка изведнъж Арлен и разпръсна мълчанието.
Той изтича до коня си.
– Счупил е мно’о кости – каза тъжно Рена. – Повече няма да тича, дори да оцелее. Баща ми би рекъл да го убием.
– Да върви по ядроните всичко, което баща ти би направил! – изръмжа Арлен.
Рена усети болката му като шамар в лицето и в този миг разбра колко много обичаше той коня си. Тя знаеше какво е животно да бъде единственият ти приятел на света. Тя се надяваше той да я заобича поне наполовина колкото коня си.
– Раните са спрели да кървят – отбеляза тя. – Тря’а да е отнел няк’ва магия от онзи променящ се демон, преди да са го ударили.
– Мимик – каза Арлен. – Наричат се мимици.
– Отде знаеш? – попита Рена.
– Научих доста, като докоснах ума на ядронския княз – отвърна Арлен.
Пресегна се и хвана един от счупените крака на жребеца, след което изправи костите. Задържа ги на място с едната си мощна ръка, а с другата изписа защита във въздуха.
Изпъшка от болка, но защитата лумна и костите се съединиха пред очите ѝ. Арлен се погрижи за раните на коня една по една, но докато дишането на Здрачен танцьор се успокояваше, на Арлен му ставаше все по-трудно да си поема дъх. Магията му, която само преди миг светеше ярко, сега бързо заглъхваше. Вече беше по-слаба, отколкото Рена я бе виждала някога.
Тя докосна рамото му и усети остра болка, щом част от нейната магия се преля у него. Той вдиша изведнъж и я погледна.
– Достатъчно – прошепна му тя и той кимна.
* * *
Защитения погледна Рена и изпита дълбока вина.
– Извинявай, Рен – рече той.
Рена го погледна любопитно.
– За какво?
– Като малък ти обърнах гръб и те оставих на Харл, за да ходя да гоня демоните – каза той. – А тази нощ го направих отново.
Но Рена поклати глава.
– Почувствах оня демон в главата си. Усетих го как се плъзва в мен, по-гадно, отколкото баща ми някога би могъл. Беше същинско зло, право от Ядрото. Смъртта на този демон струва повече от хиляда Рени Танър.
Защитения се пресегна и докосна бузата ѝ, но погледът му бе неразгадаем.
– И аз така си мислех – каза той, – но вече не съм толкова сигурен.
– Няма да си върна обещанието назад – заяви Рена. – Ако това е твоят живот, аз искам да ти помагам в него така, както се очаква от една истинска съпруга. Няма значение как.
Утрото наближаваше и Ядрото все още приканваше Защите-ния, но зовът му беше далечен и можеше лесно да се пренебрегне. Заради нея. Защото с Рена той най-накрая си спомни кой е. Думите излязоха с лекота от устата му.
– Аз, Арлен Бейлс, обещавам себе си на теб, Рена Танър.