Докато тресеше зарчетата, сиянието им се усилваше и те заблестяха през пръстите ѝ като горещи въглени. Хвърли ги и костите се разпръснаха по земята пред тях.
Тя сложи ръце на коленете си и се наведе напред, изучавайки светещите знаци. Жената се опули и изсъска. Изведнъж, забравила за прахта, която можеше да оцапа чисто бялата ѝ роба, дама’тингата запълзя съсредоточено наоколо, опитвайки се да разчете посланието, докато пулсиращото сияние на защитите бавно изстиваше.
– Тези кости трябва да са били изложени на светлина – промърмори тя и ги събра.
Отново го поряза и изрече заклинанието, докато тръскаше усилено, и заровете лумнаха пак. Тя ги хвърли.
– Не може да бъде! – извика тя, грабна костите и ги хвърли трети път. Дори Джардир забеляза, че мотивът им не се е променил.
– Какво е това? – осмели се да попита той. – Какво виждате?
Дама’тингата го погледна и присви очи.
– Бъдещето не е твое, за да го знаеш, момче – каза тя.
Джардир се сви заради гневния ѝ тон, без да е сигурен дали е такъв заради безочието му, или заради това, което бе видяла.
Може би заради двете. Какво ли ѝ бяха казали заровете? В ума му изникна споменът за грънците, които бе позволил на Абан да открадне от Баха кад’Еверам, и се зачуди дали тя не можеше да види и този грях.
Дама’тингата събра костите, върна ги в кесията и се изправи. Скри торбичката и изтръска прахта от робата си.
– Върни се в шатрата на Каджи и прекарай остатъка от нощ-та в молитви – нареди му тя и изчезна в сенките тъй бързо, че Джардир се зачуди дали въобще е идвала.
* * *
Керан го събуди с ритник, докато воините около него все още спяха.
– Ставай, мишок – каза офицерът. – Дама’тингата те вика.
– Сега ли ще сваля бидото? – попита Джардир.
– Мъжете казаха, че снощи си се бил добре – рече Керан, – но това не го решавам аз. Само един дама може да даде на ний’шарума черните одежди.
Офицерът го придружи до вътрешните зали на Шарик Хора. Джардир усещаше студения каменен под под босите си крака като свещен.
– Офицер, може ли да ви попитам нещо? – каза Джардир.
– Това може и да е последният въпрос, на който ще ти отговоря като твой наставник – отвърна Керан, – така че гледай да е добър.
– Когато дама’тингата дойде за вас, колко пъти хвърли заровете?
Офицерът го мерна с поглед.
– Веднъж. Те винаги хвърлят само веднъж. Заровете никога не лъжат.
Джардир искаше да продължи разговора, но двамата свиха зад един ъгъл, където ги чакаше Дама Кхеват. Кхеват беше най-суровият от всички учители на Джардир, същият, който го бе нарекъл камилска пикня и го бе хвърлил в отпадъчната яма заради безочието на момчето.
Офицерът сложи ръка на рамото на Джардир.
– Внимавай с езика, момче, ако искаш да си го запазиш – прошепна той.
– Еверам да бъде с вас – поздрави ги Кхеват. Офицерът се пок-лони и Джардир последва примера му. Даматът кимна и Керан се врътна на пета и изчезна.
Кхеват съпроводи Джардир в стаичка без прозорци, препълнена с купчини листове, която миришеше на мастило и масло от лампите. Мястото изглеждаше по-подходящо за кхафит или за жена, но дори тази стая бе изпълнена с костите на мъже. От тях бе направен столът, към който Джардир бе насочен, както и писалището, зад което седна Кхеват. Дори купчините листове бяха затиснати с черепи.
– Продължаваш да ме изненадваш, сине на Хошкамин – каза Кхеват. – Не ти повярвах, когато се зарече да заслужиш достатъчно слава за теб и за баща ти, но ти, изглежда, си решен да ми докажеш, че съм сгрешил.
Джардир сви рамене.
– Направих това, което всеки воин би направил.
Кхеват се разсмя.
– Воините, които съм познавал, не са били толкова скромни. Един си убил съвсем сам, а за други пет си помогнал, а си на колко? Тринайсет?
– Дванайсет – каза Джардир.
– Дванайсет – повтори Кхеват. – Снощи си помогнал и на Мошкама да умре. Малко са ний’шарумите, които биха понесли подобно нещо.
– Беше му дошло времето – каза Джардир.
– Така е – съгласи се Кхеват. – Мошкама нямаше синове. Като негов брат в смъртта, на теб се пада да избелиш костите му за Шарик Хора.
Джардир се поклони.
– За мен ще бъде чест.
– Твоята дама’тинга дойде снощи при мен – каза Кхеват.
Джардир го погледна напрегнато.
– Ще сваля ли бидото?
Кхеват поклати глава.
– Тя каза, че си прекалено млад. Да те върнем в алагай’шарак без допълнително обучение и време да пораснеш, само щяло да коства на каджи един воин.