Половин час по-късно излезе оттам, оставяйки на прислугата грижата да оцени ужасния безпорядък, постигнат за такъв рекорден срок. Беше си сменил костюма, въртеше елегантния си бастун с дръжка от костенурка, а стъкленото му око блестеше като фар и ослепяваше безвъзвратно малцината, които той удостояваше с поглед.
Влезе в едно кафене, обезглави с един замах на бастуна някакъв безобиден клиент, запуши устата на протестиращия келнер с тлъст бакшиш, който натика в устата му като тапа, затвори се в телефонната кабина, превъртя два пъти ключа, но подът пропадна под тежестта му вследствие на едно погрешно завъртане на шайбата.
И така, Майора се озова в мазето и по този случай си присвои няколко бутилки, които напъха в многобройните си джобове, изкачи се по стълбите, излезе съвсем непринудено и потърси по-солидно заведение.
Намери го, настани се, пусна жетон в процепа и се обади на Пиер.
VIII
Асистиран от Питър Гна, Лоран оперираше четвъртия за деня хипарион на яйчника. Трябваше да започне фиксацията. Пациентът лежеше върху никелирано тръбно магаре, нещо като скеле във формата на буквата А, гръбначният му стълб се крепеше на върха на буквата, главата и краката му висяха от двете й страни. Коремът му беше изопнат като прът. Тази болезнена поза го караше да забрави жестоките бодежи, причинени от хипариона. Голям бял рефлектор изстрелваше проницателна светлина върху оперативното поле и хипарионът неспокойно мърдаше под кожата. Светлината го дразнеше.
— Евицан! — каза Лоран.
Питър Гна приготви спринцовката, разтърка свивката на ръката на болния с тампон памук, напоен със спирт, и забоде иглата в усуканата синкава вена, която се пръсна и леко изджвака. Потърси друго място и като не намери, заби енергично и полегато върха в косматата мишница. Сребристата течност изтече бавно под натиска на буталото, а под дясното око на пациента се появи малка конична подутина.
— Бройте до десет — нареди Лоран на пациента.
Болният спря на шест.
— Странно! — каза Питър Гна. — Обикновено не заспиват преди двайсетата секунда…
— Аз не спя — изломоти болният, — не знам да броя повече.
И веднага заспа на магарето. Нервното напрежение, дължащо се на будното му състояние, престана да крепи гръбначния стълб, той изведнъж се прегъна и прие острата форма на тръбното съоръжение.
— Виждаш ли го? — тихо попита Лоран.
— Да — прошепна Питър Гна.
Хипарионът, сериозно притеснен, се опитваше да избяга от светлината на рефлектора.
— Игла! — каза Лоран.
Питър му я подаде. Беше дебела игла от нагорещена до синьо стомана, с никелиран наконечник.
Лоран старателно се прицели и забоде стоманената игла в тъмната буца, която замря под кожата. Задържа я, като натискаше с цялата си тежест. След миг се отпусна.
— Фиксирах го — каза той, — можем да оперираме. Да побързаме, в седем съм канен у един приятел.
IХ
Фидел посрещна Пиер и Майора на входа, където прислужницата вече им беше отворила.
— Лоран не е ли с вас? — попита той, като им стисна ръцете.
— Трябваше да дойде сам — отговори Пиер. — Запознай се, това е Майора.
— Много ми е приятно — каза Фидел. — Впрочем не сте закъснели. Бях предупредил Лоран за седем, а сега е шест и петнайсет. Ще можем да побъбрим.
— Много любезно от ваша страна, че ни улеснявате — обади се Майора. — Можехме да почакаме на площадката…
Фидел помисли, че той се шегува и отвърна с подобаваща глупост. Другите двама му запригласяха в хор и хорът завърши с акорд в разширена квинта.
— Да минем в гостната — предложи Фидел.
Отидоха там. Тапетите бяха бледовиолетови на зелени портокали. Малък бар, канапе с етажерка, маса, кожени кресла.
— Гроздов сок? — каза Фидел.
— За мен ферментирал и дестилиран — уточни Майора. — Понякога го наричат коняк, друг път арманяк — според областта.
— Много сте пътували — възкликна Фидел.
— Да… — отвърна Майора.
Другите двама бяха седнали на дивана с чаши в ръка. Майора се мъдреше в едно кресло, тапицирано с фин пух.
— … видях океани и морета, Новия и Стария свят, първо Новия, от любов, после Стария, както му се полага. Прослушах джобовете на доста мои съграждани, подпалих чергата на градовете с незапалима репутация, бомбардирах асфалта на столиците със златни фасове, които хвърлях небрежно, загърнат в дългото си палто, производство на Рубе, и винаги мислех за чудесата, които ме чакаха утре.