— Ходих! — каза Пустодимски ядосано.
— Е?
— Представи си какво магаре е тоз Баталов. Предлагам му услугите си. Кара ме да му съчиня там едно прошение за проба. Унизително! Както и да е… Сядам, написвам. Той го прочита, па с един сериозно телешки вид: „Господин Пустодимски, каза, в моето писалище ние държим друга, стара граматика!“ Па захваща: „Тук що няма? Там що си го турил? В имат не се туря!… Там няма свръзка; там излишно повторение, а там пък хич смисъл няма!“ Пък аз — ти знаеш колко презирам тия граматически глупости — гледам го и се смея… И помисли си, той още няма хабер за Зарите на истината! Простак!… Плюх му на суратя, па излязох.
— Да, Баталов е по природа педант — забеляза Начев, като щадеше самолюбието на бедния редактор. — Значи, нищо не е станало… Има още една работа, тя е по-подходяща за тебе, ти пак около редакцията ще се въртиш…
— Де?
— И недей се отказва.
— Кажи!
— При „Любословие“.
— При д-р Ставрева?
— Да.
— Ставрев! Когото аз изругах в Зарите?
— Той не знае, не е преглеждал… Снощи той ми каза, че му трябвало деятелен агент за провинцията за събиране абонаментите на списанието му. Аз мислех за тебе… Чакай, недей се въси! Виж, по тоя начин пак отиваш в областта на литературата и работиш… тъй да кажа, за разпространение на светлина и истина. Ставревият журнал няма друга цел. И ти не се отклоняваш от задачата си — всички пътища водят за Рим — завърши изкусно Начев, като щадеше самолюбието на бедния редактор.
Цяла година вече Пустодимски работи пъргаво за разпространение истината и светлината чрез Ставревия журнал. А което е най-главното, трудът му го възнаграждава и коремът му е доволен от света…
Но Пустодимски даже не подозираше друго едно нещо: това, дето се обезсмъртява името му! Понеже и той увеличи с едно название чудовищно дългия опис на българските периодически „мухи еднодневки“, който опис, от поколение на поколение, от век на век ще занесе името на това списание и на редактора му Пустодимски до второто пришествие…