— Да — каза Джейми. — Мисля, че той би разбрал това.
Ле Бон изтегли ножа си, стана и се отдалечи на няколко крачки. Той очерта с острието дълги линии по земята, като премери на око огромната дължина и широчина на тялото. След това заби и изряза първите чимове, които трябваше да се махнат.
— Прахта се превръща в прах — каза той, — както казва Писанието. Ще го направим добре, Джейми. Точно по размера и достатъчно дълбоко, за да го запазим от природните стихии и от животните. Ще го направим добре. Знам колко си загрижен за него.
След известно време Джейми стана и отиде до другия край на очертания участък, поколеба се за момент и започна да копае.
Копаха през целия ден. Използваха ръцете си, където земята беше мека, и забиваха ножовете там, където не поддаваше. Вадеха камъни, корени и много пръст. Стигнаха доста голяма дълбочина, след което почистиха ножовете си в тревата и се измиха на извора, преди да се върнат при Хю.
Дъхът му беше все така учестен.
Изядоха храната си, а последната светлина на деня оцвети лицето на Хю. Гледаха го, докато започнаха да се появяват звездите, след което си пожелаха лека нощ и придърпаха одеялата си.
Във всичките си сънища Хю беше част от земята.
III
Колтър
Чернокраките знаеха коварството на речните задръствания и първите млади воини, които тръгнаха да се катерят по големите дънери, бяха повикани обратно от по-възрастните. Нетърпеливи, младежите се стълпиха по брега и зачакаха някой да ги окуражи. Но възрастните гледаха печално във водата. Човекът, когото преследваха, Белите вежди, беше тук. Нямаше съмнение. Нито пък имаше съмнение, че той не е кой да е — можеше да тича като елен, и също така като елен да изчезне. Той се крие някъде, казваше им реката. Но къде? Може би там, където най-малко очакваха… Някъде точно под носа им. Те закрепиха стрели в лъковете и се загледаха в зеленото, студено, бързо течение.
Реката съюзник ли му беше?
Можеше ли той да диша като риба?
Къде беше отишъл?
Хората бяха потънали в мълчание. Оглеждаха бреговете, за да намерят някаква следа. Младите нарушиха мълчанието и зашепнаха помежду си, разкъсаха кръга на очакването. Миризмата на плячката им беше твърде близо, за да чакат. Когато изстреляха стрелите си във вира, никой от по-възрастните не вдигна ръка да ги спре. Стрелите изплуваха на повърхността; момчетата отидоха да си ги приберат. Това се превърна в по-опасна игра: възсядаха стволовете, вглеждаха се надолу в зелените води, пускаха стрели по сенките.
Възрастните отново не направиха нищо, за да ги спрат. Хитростта да стъпваш като лисица по обеления ствол, да балансираш, да отскочиш и да стъпиш върху друг ствол — всичко това караше момчетата да крещят от удоволствие. Внезапно изпод водата се чу стенание, като че ли се беше събудило спящо водно чудовище. След това внезапен, противен звук от всмукване. Един изправен ствол, широк като лодка, се срина в реката, докато друг, със същия размер, се издигна. Стволовете смениха положението си.
Джон Колтър, все още обхванал с ръце калния дънер на дъното на вира, почувства бъркотията. Навсякъде около него се носеше вой и стенания на дънери, като че ли дъното на реката искаше да се издигне на повърхността и всичко щеше да се обърне надолу с главата. Макар да не можеше да види нищо, той усещаше треперенето по подгизналото дърво, в което се беше вкопчил, и се молеше да не се раздвижи и то в цялата суматоха.
Стволът, който се люлееше на повърхността, вдигна един от младежите чернокраки срещу върха на дървото на Колтър, притисна крака му при коляното и го пречупи като крак на насекомо. Момчето нададе сърцераздирателен писък и кръвта му оцвети в червено водата над главата на Колтър. Разбира се, той не видя това, но някаква част от него го почувства. Знаеше какво става. Речният вир се беше превърнал в място на разруха. Стволовете се бяха раздвижили. От калното дъно изплуваха мехури колкото гюлета. Стволовете стенеха като ранени китове.
Обзет от опасения да не бъде внезапно разкрит, Колтър изхвърли от ума си мислите за трудното положение, в което се намираше. Знаеше, че всяка секунда дънерът, неговият спасител, можеше да го издигне на повърхността. Залъгваше се, като насочваше вниманието си другаде. Веднъж, преди две години, на един лов с Мериуедър Луис той се беше спуснал на кон по един стръмен пролом. Конят му, с увита около копитата лосова кожа, което улесняваше преодоляването на камънаците, се беше подхлъзнал на един обрасъл с мъх камък и беше паднал презглава. Колтър не беше имал време да скочи. Мериуедър Луис гледаше безпомощно от другата страна на реката как най-добрият му ловец и най-добрият му кон се катурват в бързеите, където, здраво закрепени един за друг, изчезват в разпенените води на Хънгри Крийк.