Същия ден Колтър се беше пошегувал с това. Появи се на повърхността петнайсет ярда по-надолу по течението, все още на седлото, като държеше дървената ложа на пушката в дясната си ръка.
— Късметлия си ти, Джон Колтър — беше казал Потс, клатеше глава и се чудеше как е възможно човек да има късмета на ирландците, но да няма проклятието на шотландците.
— Това е нечовешки късмет — му отвърна Луис замислено и смучеше лулата си. — Като че ли е пришил самия Господ Бог в коженото си яке.
„Дали все още е така?“ — чудеше се Колтър, докато поемаше въздух през чепа. Чудеше се. Не вярваше много в молитви, но както и всеки друг, молеше се всеки път, когато трябва. Досега не беше занимавал Господ с глупости, при положение, че може да се оправи и сам. Но сега, когато дишаше през дървото под водата, за да си спаси кожата, всеки крайник на тялото му беше замръзнал. Главата му пулсираше. Мислеше, че не би могъл да издържи много. Може би трябваше да се предаде и да последва примера на Потс: да се превърне в игленик, вместо да стане жертва на мъчения.
На речния бряг чернокраките издялкаха елшови пръти, за да освободят младежа, който, смъртно ранен, гледаше безизразно хората, опитващи се да му помогнат. Нагоре и надолу, момчетата и мъжете натискаха с прътите, но стволът, който беше приковал младежа към дървото на Джон Колтър, не се помръдваше.
И тогава това се случи — мощно повдигане. Когато мъжете на брега опряха раменете си в прътите, тътен раздра слънчевия следобед и стволът се отдели от момчето. В същото време дървото на Джон Колтър се отмести съвсем встрани със завъртане по оста. След това се издигна право към небето, като че ли излетя.
Когато дървото беше изхвърлено, индианците издърпаха ранения младеж от водата и се пръснаха като есенни листа. Те се обърнаха и изтичаха към дърветата в момента, в който Джон Колтър беше запратен в небето като ракета. Старият потопен дънер направи пирует на повърхността като подскачащ от дълбините кит, след което отново се сгромоляса във водата.
Когато индианците хукнаха, Колтър незабелязано беше изхвърлен в короната на едно надвиснало над брега дърво. Зашеметен, той се намери в едно изоставено гнездо. Отдолу в реката стволовете бяха като полудели в разпенените води. Реката вреше като гейзер и плискаше върбите, надвиснали над бреговете.
Малко по-късно, когато и последният дънер се успокои, племето се върна — сега, когато всичко това беше свършило, със сигурност премазаното тяло на Джон Колтър трябваше да изплува на повърхността. Когато след няколко минути това не се случи, те отново претърсиха брега. Старейшините поклатиха глави и изпратиха бързи млади бегачи на изток, на запад, на север и на юг. Останалите устроиха временен лагер край реката. Нямаше какво друго да правят, освен да чакат някакъв знак или завръщането на бегачите с новини. Всяка педя земя внимателно бе проверена. Белите вежди беше някъде наблизо, не можеше да се е измъкнал. Реката ги изигра. Имаше една легенда, според която реката има раздвоен език и винаги говори две истини.
Когато бегачите се завърнаха с празни ръце, без да забележат никаква следа, беше решено мъжете да останат на бивак тук през нощта, а на сутринта най-добрите следотърсачи да претърсят тресавището. Там е единственото място, където би могъл да се крие Колтър, решиха старейшините. Денят, който беше започнал с обещанието за едно хубаво бягане и пленяването му, се превърна в дълбоко размишление за човека, когото наричаха Белите вежди. Беше ли той двукрак, като тях? Или може би беше някакъв друг вид създание, приличащо на човек, но съвсем различно отвътре? Те размишляваха над това. Всеки имаше свои мисли, които другите не споделяха.
Богът или боговете, които бдяха над Джон Колтър, го бяха издърпали от реката и го бяха оставили на едно дърво, скрит в някакво грубо изплетено гарваново гнездо. Така, скрит от погледите, обграден от неопадалите листа, той беше съвсем невидим, а от мястото си можеше да надзърта иззад листата и да вижда какво става под него.