Веднъж разбрал, че е скрит, Колтър започна да преглежда краката си, които бяха покрити с малки трънчета. Годините, прекарани с Луис, го бяха научили как да се оправя с тях, едно по едно. Слънцето, което преваляше над върховете на елите по западния хребет, показваше колко дневна светлина остава, преди долината да се изпълни с есенни сенки. Той се зае с грижите за изранените си крака.
Твърдите мазоли, които имаше от години, се бяха оказали полезни.
— Откъде са се взели тези твои крака, Джон? — беше го попитал веднъж Потс край лагерния огън.
— Танцували са върху мандански мравуняци, върху снеговете на кроу и изгорените хълмове на чернокраките — отговори Джон Колтър.
Двамата се засмяха на поетичния език на Колтър, на склонността му към такива умели метафори.
— Виждал съм ги тия малки огнени мравки — закиска се Потс, — а снеговете на кроу — май имаше някакви дървари, които бягаха боси по тях, но не знам да има някой бял, който да е издържал на бягането на чернокраките. Тия са най-бързите бегачи в Скалистите планини.
— Това беше при Галатин, бягах, за да спася кожата си. Бях само с една обувка. Кръвта се стичаше по крака ми, там, където ме беше ударил куршум от мускет — и между другото, все още си е там — отбеляза Колтър.
Той разказа на Потс легендата как чернокраките са получили името си, като ходели по изгорели хълмове. Стара история от незапомнени времена за това, как хората вървели дълго по изгоряла земя, как изяли мокасините си, как изгорили ходилата си и как, според легендата, оставяли следи от зелена трева.
Сега неговите собствени крака изглеждаха като задницата на подплашен таралеж. Но не беше по-зле, помисли си, от предната година, когато се беше мъкнал петстотин мили на един крак без огниво. Носеше само малка чанта с шила, мъниста, цинобър, няколко игли, нож и парче тютюн за дъвчене. Това му беше останало от търговията с кроу. Спомни си лагера, където кроу бяха прекарали зимата на 1806 г. Бяха хранили конете си с кора от дървета, а когато тя стана кът и температурите паднаха до минус четиридесет, индианците бяха изкопали някаква малка вечнозелена трева, която миришеше на градински чай, и нахраниха с нея гладуващите животни. Самият Колтър яде от нея. Беше твърде суха — ставаше за коне, но доста вкусна.
От живота си сред кроу беше научил, както каза на Потс, да тича бос в снега, с което почти винаги — но не съвсем — печелеше симпатии. Това, което всъщност му доставяше удоволствие, беше неговата издръжливост на болка. Но сега, седнал в небрежно свитото гнездо, Колтър започна да преценява шансовете си. Всичко, което се беше случило досега, беше направо фантастично — чудо след чудо. Това го накара да се замисли дали Луис не беше прав. И все пак ловецът в него знаеше, че късметът все някъде свършва.
Сега чернокраките бяха навсякъде около него. Палеха огньове, за да си приготвят храната, и постилаха одеяла за през нощта. Миризмата на пушек и печено месо достигна до ноздрите му и му напомни, че не беше ял от сутринта. Стомахът му се нахвърли върху него с ръмжене. Той взе парче кора, за да облекчи болката на присвития стомах. Не искаше самата кора, а сладката тъкан, която беше между кората и ствола на дървото. Успя да я изчегърта с нокът и започна да се храни малко по малко. Дъвчеше дълго и бавно, за да залъже глада.
В лагера на чернокраките на пръчки до огъня се въртяха парчета филе от лос. Нощта дойде с първите признаци на зимата, на снега, който настъпваше към високите планини. Повечето от воините се бяха върнали в селото. Забавлението беше свършило — гонитбата, тръпката от преследването. Останаха само тези, които бяха подготвени за това. Останалите се прибраха на топло при жените си, при домашното огнище и задушеното бизонско месо. Момчето, което беше заклещено от стволовете, умря от загуба на кръв. В селото го оплакваха, чуваха се ужасяващите писъци на обезобразяването, когато жените от семейството кълцаха ръцете си в знак на скръб.
Най-бързият бегач от чернокраките беше по-голям брат на умрялото момче. Той видя Колтър да се гърчи в тревата като змия. Беше се поколебал да го убие, защото мислеше, че е луд. Сред племената се ширеше някакъв неизказан страх от лудостта и на лудите, за които често се смяташе, че са докоснати от боговете, се даваше голяма свобода. Но сега, седнал с чичо си до малкия огън, воинът знаеше, че Колтър не е луд, или ако беше луд, то това беше лудостта на свраката. Лудостта, която те подмамва към собствената ти смърт.