Белите вежди определено не беше луд.
— Човек като него е избраник — каза чичо му, който се казваше Дългата ръка. — Белият човек има свои богове, така, както и ние си имаме наши. Неговите не са същите като нашите, но са силни. Белите вежди има богове, които постоянно го закрилят.
Това не беше достатъчно за племенника на Дългата ръка. Наричаше се Камък в лицето. Той никога не беше губил надбягване, никога не беше губил битка. Беше откраднал много понита на кроу и вече имаше две жени. Беше млад и силен и мразеше белия човек от първия ден, в който го видя.
— Великото тайнство не е благосклонно към бледоликите — каза Камък в лицето, докато дъвчеше пушено лосово филе. — Там е работата.
Дългата ръка въздъхна. Вечерницата беше изгряла. Той я погледна и обърна своето месо на пръчката, след което впери пронизващ поглед в племенника си. Видя искрите на отмъщението в очите му и поклати глава.
— Казано е, че Великото тайнство е създало три вида хора, племеннико. Първият вид са били бледолики. Великото тайнство не е останало доволно от тях. Сътворило втори вид, по-тъмни, но все още не било доволно. Накрая сътворил хората с нашия цвят, и бил доволен, защото добри неща щели да произлязат от неговото творение.
Дългата ръка замълча за момент и придърпа одеялото към раменете си.
— Има и други истории, които нашите хора разказват — продължи той.
Камък в лицето изчака да продължи. Той ценеше думите на чичо си. Почиташе го повече от всеки друг и се вслушваше в съветите му.
— Казват — каза Дългата ръка, като отхапа от месото, — че някога имало едно голямо езеро. Много, много отдавна един бял човек отишъл при тази голяма вода и се измил вътре. Той използвал повечето от водата и когато свършил, тя вече била мръсна. След това си отишъл. След него дошъл един от нашия народ. Той се измил с водата, която останала след белия човек, и казват, че когато излязъл, кожата му не била така чиста, както тази на белия човек. Била кафява и мръсна. А водата от езерото вече не била хубава.
Дългата ръка се засмя и отново погледна Вечерницата. След това се усмихна, докато дъвчеше месото си.
— Не бъди толкова гневен, племеннико. Това е просто история за край огъня. Не знам дали е вярна. Научих я от едно племе далече на юг.
Камък в лицето погледна мрачно към пламъците.
— Казвали са ми, че има хора без богове. И без достойнство. Спомни си какво направиха тези хора с бобрите — избиват ги, за да могат други хора да си ги носят като шапки. За тази глупост те изтребиха бобрите от нашата земя.
— Това не означава, че нямат богове. Те имат свой път, ние си имаме нашия. Така е.
— Не, чичо. Техният път не е път. Те правят това, което поискат, когато си поискат и то винаги е за тях самите. Само за тях. Спомняш ли си, когато водачът им, човекът, когото наричат Много времена5, беше застрелян в гръб от един от своите? Това се случи, защото белите стреляха без мярка, убиваха повече лосове, отколкото им беше нужно. И какво ни дадоха в замяна? Наричат онази лоша вода, която изгаря ума и сърцето, Млякото на Великия баща. Ако този баща е толкова велик, защо пие мляко, което изгаря? Дал ни е нещо, което наричат „Лицето на Джеферсън“ Ненужно парче метал. Видях едно такова да виси на врата на един скелет.
— Сънуваш ли, племеннико? Нашият вожд носи такъв медал, той го взе от един кроу, когото уби в битка. Казват, че това е лицето на Великия баща, който живее на изток.
— Това е лошо знамение. Скелетът, който видях, също беше на кроу. Вярвам, че металът го е убил, или Млякото на великия баща, защото те са едно и също.
Мракът се беше спуснал над двамата мъже и на тях вече не им се говореше. Повече им се искаше да слушат. В елите отекна гласът на бухал — кратка гама от пет ноти, завършващи с кашлица. Това направи тишината в лагера по-глуха.
— Смятам да почивам — каза Дългата ръка. — На сутринта пак ще търсим Белите вежди — след което се закиска, — но не мисля, че ще го открием. Чувствам, че е наблизо, дори сега, но също както нашия брат бухала той може да вижда в тъмното…
— Днес — изсъска Камък в лицето — можеше вече да съм го убил, когато се извиваше на земята като змия. Вместо това го оставих жив. При следващото слънце ще го проследя. Когато го открия, обещавам ти, че ще изям черния му дроб пред собствените му очи.
Колтър трепереше в скривалището си високо на дървото. С настъпването на вечерта зъбите му започнаха да тракат, крайниците му затрепериха. Той присви колене и притисна гърба си към грубата кора на дървото. От време на време под него в дълбокия мрак се движеха фигури. Хората идваха към реката, за да си напълнят съдовете и кожените мехове с вода. Докато се бореше с нощния студ, Джон Колтър си състави план за бягство. Ще изчака, докато стане късно и хората заспят в одеялата си. Ще слезе от дървото, ще допълзи до реката и ще плува надолу по течението до бента за бобри. Ако имаше късмет да открие бърлога на бобри, ще прекара там остатъка от нощта, след което ще тръгне към планините.
5
Игра на думи: изразът „Много времена“ (Many Weathers) на английски звучи подобно на Мериуедър; вероятно индианецът има предвид Мериуедър Луис, но интерпретира името погрешно. — Бел.прев.