Имаше една река, която кроу наричаха Мирепеаунца. От надвисналия над нея хребет можеше да се види мястото, където Смърдящата вода се влива в Биг Хорн. На юг беше празното легло на древното вътрешно море, оградено от изток от Биг Хорнс, а на запад — от Скалистите планини. В ясно време можеше да се види Оул Крийк и планините, които бяха вододела на Биг Хорн на повече от сто мили на юг. Планината, от която се виждаше всичко това — как се наричаше? Колтър прерови паметта си.
„Аммаххапаишша“
Прошепна името, заслуша се как се плъзва от устните му като реката под дървото и се унесе в сън.
И засънува.
Отново ловуваше за Луис и Кларк и черноопашатите елени бяха пръснати навред около него като огромно кафяво езеро. Той и Потс се чудеха кой да застрелят пръв, докато се движеха сред тях. Ходеха сънливо през синкавите сенки на храстите. Имаше толкова много животни, които не се страхуваха от хората и пасяха спокойно и невъзмутимо. Колтър знаеше от опит, че беше необходим елен и лос или може би петстотинфунтова мечка, за да задоволи вълчия апетит на хората на Луис и Кларк. Те лапаха, като че ли им е за последно, което го изненадваше, понеже той винаги ядеше оскъдно, като опосум през зимата.
„Как могат хората да ядат толкова много животинско месо“ — чудеше се той. Той беше ловец и обичаше зова на дивото, мириса на гонитбата. Но не беше голям консуматор на животни, нито запален убиец. Той беше ловец.
— А бе, знаеш ли какво, Джон — каза Потс, — не ни трябва да ги гърмим тия животни. Трябва само да ги фраснем по тиквата с някоя цепеница.
— Честно, предпочитам да си паса като тях — отговори Колтър с безразличие, — отколкото да гръмна някое.
— Е, това вече е върхът! — Потс плю. — Виж там, в сумрака, вълчетата си играят с еленчето.
— Май нещо като в Светото писание — каза Колтър, загледан в стадото.
— Е, хайде, господине, на работа — Потс вдигна оръжието и се прицели. — Нали знаеш колко обичат момчетата в лагера мръвка от еленче.
В съня си Колтър вдигна ръка, за да предотврати изстрела, но беше твърде късно. Синкавият пушек изпълни неподвижния въздух и надвисна като воал над раменете им. След това всъщност не нещастното еленче, а Джон Потс умираше.
— Колтър — изхриптя задавеният глас, докато течението го отнасяше. Потс беше в потока, след като чернокраките го бяха застреляли, устата му беше задавена с кръв и речна вода. Колтър гледаше как устата на Потс се разширява. От нея се роди бизон, черноопашат елен, петниста сърна, бобър, дървесен плъх, полска мишка. Последната се задържа на края на устната на умиращия.
— Говори ми, Потс — каза Колтър.
Но Джон Потс остана в потока с отворена уста и мъртви очи, по долната му устна подскачаше полска мишка.
След това сънят се разтвори в есенния поток и Джон Колтър видя себе си залегнал на някакво зимно бойно поле. Под него имаше сняг. От лоялност беше останал с кроу и техните приятели плоскоглавите, но и двете племена заедно наброяваха около петстотин души. Чернокраките се спускаха от заобикалящите ги хълмове, около хиляда и петстотин на брой. Колтър беше единственият бял в битката.
Кроу и плоскоглавите бяха изтласкани към една борова горичка. Струпани нагъсто, те се въртяха като в магически кръг. Стреляха с лъковете и с малкото пушки, които имаха, по настъпващите ездачи чернокраки. Колтър, вече тежко ранен, сякаш висеше от ръба на магическия кръг, стреляше и зареждаше отново, без да обръща внимание на ранения си крак.
Внезапно от навалицата изскочи един ездач, яхнал пони на черни и бели петна.
— Бели вежди! — извика той.
Колтър се обърна. Видя как конникът води пъргавия си кон покрай ранените и убитите. Димът от битката се стелеше около него, но той не му обръщаше внимание. Воинът имаше черно лице с формата на нож от обсидиан.
— Как те наричат? — попита Колтър.