— Камък в лицето — отговори воинът, — и когато ме видиш отново, ще те убия и ще изям черния ти дроб пред очите ти.
След това цялото бойно поле забуча. Върху снега потече черна река от кръв и отнесе падналите. Колтър драскаше с ръце като ранен рак. Хвана се за някакво дърво, което се откъсна. Бликна кръв. Безпомощен, той протегна ръка слепешката в тъмния потоп. Опънатите му пръсти се сключиха около някаква човешка ръка. Бученето на черния кървав потоп нарасна. Ръката издърпа Колтър нагоре.
Той вдигна поглед и видя, че това, което го беше спасило, беше скелет с черни кости. На врата си носеше червено-бяло-синя лента със златен медальон.
Джеферсъновият медал, даден от Луис и Кларк, за да спечели враждебно настроените индианци за каузата на Великия бял баща.
— Върни го — извика Джон Колтър и дръпна медала от врата на скелета. Когато направи това, гората наоколо се сви, като че ли панделката и привързаният към нея скелет бяха епицентър на света. Той дърпаше и дърпаше, крещеше „Върни го, дивако!“ и когато откъсна панделката, дърветата се сгромолясаха, планините се изравниха със земята и от раните на земята рукна река от черна кръв.
— Върни го…
След това се събуди, стиснал някаква клонка, увиснал надолу към земята, като паднало от гнездото птиче. Шибане на клоните, глухо тупване върху твърдата земя. Той беше на четири крака. Опита се да си спомни къде се намира. Все още беше тъмно, но небето започваше да просветлява. Пред себе си видя чифт мокасини, обшити с мъниста, гамаши на мъж — не, не на мъж, на момче.
От мястото, където стоеше край реката, понесло мях за вода от лосова кожа, момчето беше видяло падането на един бог от небето. Да, беше сигурно — някакво божество се беше спуснало от звездната нощ като роса върху тревата, и го гледаше. Момчето се чудеше: двукрак ли е, или четирикрак?
IV
Глас
Когато Джейми се събуди, погледът му падна най-напред върху купчината изкопана пръст, преди да погледне Хю. В този момент изминалият ден се върна при него в своята цялост. Той трябваше да направи усилие, за да насочи поглед към лицето на приятеля си.
И все пак имаше движение. Все още се чуваше слабото му дишане, една крехка верига от вдишвания и издишвания, която свързваше тези дни един за друг. Дали беше изпълнен с мъка, или с радост при вида на тези движения, той не можеше да прецени. Както и да е, гърдите му се изпълниха с такава мъка, че той въздъхна. След това се изправи и седна.
— Хю… — каза той, и почти му се стори, че дишането се поколеба при изричането на името. Но това беше всичко и когато заговори отново, друга реакция не последва.
Той пак легна и се унесе в сън. Отново яздеше и косматата, подобна на мечка фигура, изправена, размахваше лапите си. Това почти беше Хю — викаше ли го? Или го предупреждаваше за опасност? Може би по някакъв начин и двете…
Светът се преобърна и разпадна, сякаш преминаха много копита…
Когато почувства топлината на деня, той остана да лежи със затворени очи. Съзнанието му бавно се пробуждаше, знаеше какво ще види само след миг и искаше да отложи този момент, да остане в сянката на съня. Накрая отвори очи. Погледна първо купчината изкопана пръст, след това Хю.
Изминаха няколко мига. След това забеляза, че слабото дишане продължава. Разбра, че е сдържал собствения си дъх и го изпусна.
Отиде на извора, изми се, пи, гребна малко вода за чай. Когато се върна, завари Ле Бон, опрял ухо в земята, да вдига пръст към устните си при приближаването на Джейми.
Изчака водата да заври. Минаха няколко минути.
— Чух нещо — каза накрая Ле Бон, стана и изтупа панталоните и рамото си.
— Копита — продължи той. — А ние знаем, че майорът е далече. Е, не искам да кажа, че е изключено да са бизони, но може и да са рий.
Джейми кимна.
— Изглежда, очертава ни се лош късмет — продължи Ле Бон.
Погледът на Джейми се премести върху Хю, чието слабо дишане отново беше станало неравномерно.
— Бедният Хю! — каза Ле Бон. — Точно накрая. Бог знае какво има отвътре този човек, за да издържи толкова дълго. Е, сега почти е свършил. Погледни го! Диша с усилие. Господи! Само ако знаеше какво преживяват приятелите му! Мисля, че би се предал веднага, вместо малко по-късно. Послушай земята, Джейми! Допри ухо до земята!
Джейми го послуша. Чу биенето на сърцето и ехото от дишането си, писъците на птиците, шумоленето на вятъра през тревата. На фона на всичко това — слабо, едва доловимо — като че ли се чуваше друго туптене, пулсиране. Или се лъжеше. Той продължи да слуша. Може би съвсем слабо топуркане…