Над него — синя необятност, под него — земята… Чувстваше се вкочанен. Небе и земя. Това място беше негово. Беше станало негово по силата на някаква безсловесна, вековна физическа близост. Дотолкова, доколкото той не се движеше, не нарушаваше връзката, времето щеше да е спряло, мястото щеше да го пази, спотайващият се ужас щеше да бъде на безопасно разстояние.
И все пак той трябваше да се движи. Сега духът му се беше завърнал от скитанията си. Той го накара да се измъкне от земния сън, да пристъпи към деня.
Издърпа ръцете си нагоре покрай тялото. Лактите му се протегнаха навън, опря длани в земята. Пое дъх и го задържа. След това натисна, повдигаше се с наклонена напред глава. Раменете бавно се отлепиха от земята. Чу прилива на кръв в ушите си, почувства как изпълва лицето му. Натисна по-силно.
Започна да трепери. Първо ръцете, след това се пренесе бързо до раменете, врата, главата. Лявата ръка не издържа и той рухна отново. В главата си усещаше удари още преди да се удари в земята. Пред него преминаха вълни от червено и черно. Загуби съзнание.
Усети тежкото си дишане и веждите му се овлажниха. Сякаш бяха минали само няколко мига, преди отново да отвори очи. Но сега вече не се чувстваше вкочанен. Времето беше залитнало напред, като избито от оста колело от каруца. Сякаш беше докоснат от нещо, което се беше спотайвало и го беше чакало.
Загледа се в синевата над себе си, дишаше дълбоко, въпреки болката, която това му причиняваше. Лицето му пулсираше, сякаш върху него бяха поставили гореща маска. Миглите му бяха напластени с прах. Усещаше го всеки път, когато се срещаха и разделяха. Погледът му се премрежваше от едрите, тъмни налепи в тях. Вдигна дясната си ръка, погледа я известно време, после отново я свали.
След това стисна зъби. Наведе се напред, избута се с лакти и ги плъзна назад, за да се опре на тях. Към болката в гърдите се прибавиха болките в гърба и страните, докато накрая се почувства така, като че ли торсът му беше увит със стегнат горещ пояс. Въпреки това той пое дълбоко дъх и издиша.
Огледа се. Конят му го нямаше. Със сигурност беше избягал при нападението на мечката. Но къде беше Джейми? Беше сигурен, че е бил наблизо, че беше чувал гласа му в призрачен разговор, отдалечен някъде във времето.
И земята… беше утъпкана, като че ли бяха минали много коне. Имаше и отпечатъци от ботуши. Да не би да е идвал майор Хенри? Тогава защо сега беше сам? Къде бяха отишли всички?
И за какво беше онази голяма купчина пръст?
Той отпусна ръце на земята, избута се и седна. Подпря се така, че да издържи замайването, което беше сигурен, че ще последва. И беше прав. Главата му заплува. Пое още веднъж дълбоко дъх и го задържа, изчака, докато погледът му се проясни и световъртежът премине.
Сега — да стане. Придърпа краката си и натисна. Левият се подчини, но дясното бедро беше разкъсано от ужасна болка, която почти го докара до агония. Ръцете му не издържаха и той рухна отново. Тупна глухо на земята. Болката продължи да пулсира. Той стисна зъби, лицето му се изкриви в гримаса.
След дълга пауза болката се успокои. Премести ръка върху крака си. Нежно докосване. Усети повишената чувствителност, всеки най-нежен допир го изгаряше като огън. Счупен. Сигурно кракът му беше счупен.
Къде бяха отишли всички, щом той е в такова състояние?
Отново се повдигна бавно, обърна се надясно. Легнал настрани, той издърпа левия крак върху десния и го отпусна, като знаеше какво ще последва. Повдигна хълбоците и продължи да се обръща. От извиването на десния крак му причерня пред очите, но той остана по корем, задъхан, с вдигната глава, опрян на лакти.
Погледна зората и дългите сенки, които дърветата, клоните и скалите хвърляха. Скоро майор Хенри щеше да мине от тук с хората си, за да продължи на запад. Значи той ще трябва да се върне за него, нали? Нещо не беше наред, но не разбираше какво. Беше му трудно да приведе в ред мислите си.
Вместо да мисли, той започна да пълзи, като дърпаше безполезния крак след себе си като тежък клон. Обърна тялото си и се придърпа към купчината пръст. Може би там щеше да намери нещо, което да му подскаже какво се беше случило, докато е лежал в безсъзнание.
Приближи купчината и погледът му се натъкна на ямата. Придърпа се по-наблизо. Какво ли представляваше тази голяма дупка тук, в тази пустош? Той видя колко е дълбока, огледа правилно очертаните ъгли…