Гроб. Разбира се. Това беше гроб. Макар и празен. Чакаше. Гроб…
Чий?
Започна да трепери. Веждите му отново се навлажниха. Колко дълго? Колко дълго беше лежал тук? Колко ли му беше трябвало, за да запълни тази дупка? Значи, приятелите му всъщност са били готови да го пуснат вътре? И все пак, защо са чакали с него толкова дълго, а после са си тръгнали, точно когато отново се връщаше към живота? Той поклати глава.
Движението накара гърлото му да се чувства така, като че ли беше натъпкано със сухи листа. Изведнъж изпита жажда. Толкова силна, че всичко в съзнанието му остана на заден план. Отново се примъкна по земята, обърна се, остави крака си да се влачи и запълзя към извора.
На няколко пъти спираше, когато ръцете, раменете и кракът му оставаха без сили. Лежеше задъхан, с глава, отпусната върху протегнатата напред ръка. Чудеше се каква сила му трябваше за това изпитание. И всеки път, когато ставаше отново, за да се придърпа по-близо до водата, жаждата му беше съпроводена с тежко дишане и огромно усилие.
Когато накрая стигна, не можеше да се удържи. Смяташе да свие шепата си, да я потопи и бавно да сърба от нея, но вместо това цялото му лице падна във водата, той засмука жадно и преглътна. Напълни устата си още веднъж. Този път се задави. Закашля се. Отдръпна се назад. Страните го боляха, а лицето му започна да гори. Раните му се съживиха. Почувства се така, като че ли си беше опарил веждите. За момент усети изгаряща болка и в гърлото, но тя премина бързо. Този път наистина използва свитата си шепа и пи по-внимателно. Но не можеше да спре. Бавно поглъщаше шепа след шепа, докато студеният товар в стомаха му натежа. Накрая се насили да се отдръпне и като отпусна главата си, заспа.
Когато се събуди, той отново пи и изми лицето си. След това запълзя и огледа това, което беше останало от лагера. След като тялото му не беше прободено с копие, тези, които са идвали, едва ли са били рий. Значи е бил майорът, а и следите водеха на запад. Да не би да са чакали да се оправи и накрая да са се отказали, или пък да са се уплашили? Прясно изкопаният гроб и дишащото му тяло противоречаха на последното.
Или…
Колко дълго? Колко дълго беше лежал в безсъзнание? Повече от един ден? Няколко дни? Това ли беше обяснението? Дали не са чакали твърде дълго и след това да са си тръгнали? И все пак…
Той изпълзя наляво и се отправи към следите от копита в пръстта. Огледа ги с очи на следотърсач, след това се пресегна и стри бучка пръст между пръстите си.
Стара. Изсъхнала. Опипа вдлъбнатината. Няколко дни, заключи той. Бяха минали няколко дни, откакто групата беше минала оттук. Възможно ли е да се е наложило да вървят и да са оставили някого, който да го гледа? Малкият навес от клони близо до мястото, където беше лежал… Той се отправи към него. Придърпваше се, оттласкваше се със здравия крак. Да, вероятно някой се е прислонявал тук, за да се пази от лошото време.
Отиде до навеса и огледа наоколо. Тревата под него беше утъпкана. Пръстта беше набита от две страни. Тук са спали хора може би няколко нощи. Плоско парче кора с кръгли отпечатъци като от дъното на чаша… можеше да си представи как Джейми, седнал тук, пие чая си и го наглежда.
Един подслон… Достатъчно голям за Джейми и още някой… Само един подслон… Значи бяха останали тук, когато хората на майора са потеглили. Разбира се!
Но защо сега ги нямаше?
Той отново се обърна. Изпълзя от навеса далече от мястото, където беше лежал, зад гроба и купчината пръст. Огледа утъпканата земя на мястото, където са стояли конете. Не… Но ако са останали двама, къде ли бяха завързвали конете си? До онези фиданки, откъдето биха могли да достигат тревата. Самият той би спънал тук собствения си кон, ако беше имал време. Той запълзя в тази посока, като на няколко пъти спираше да почива.
Следи… Беше прав. Тези бяха по-пресни от останалите. И конският тор беше само от преди няколко часа, прецени той.
Отново отпусна глава върху раменете си и се опита да си състави картината на това, което се беше случило.
Групата беше тръгнала преди известно време. Джейми и още един човек бяха тръгнали по-късно. Изчакали са и също са се оттеглили… Защо?
Той се повдигна и огледа хоризонта. Нищо.
Запълзя отново. Когато достигна навеса, трепереше. И отново беше жаден. Трябваше да свърши някои неща, но му липсваха сили.
Той допълзя вътре и се изтегна.
Когато се събуди, кракът, лицето и страните му пулсираха от болка. Той отново се зачуди къде се намира. Някъде пееше птица.