Дълго време остана да лежи там, докато сутрешното пътешествие изплува в съзнанието му — пълзенето до извора, оглеждането на лагера, следите, които беше открил. Заслуша се внимателно наоколо. Нямаше звуци, които да показват, че някой се беше върнал или се връщаше.
Приповдигна се, изчака да премине световъртежът и изпълзя навън. Спря за момент, запълзя, отново спря и огледа хоризонта. Нищо.
След това се обърна и се придърпа до извора. Този път си наложи да пие сдържано. Поглъщаше бавно, докато утоли жаждата си. После наплиска лицето си с вода и внимателно го избърса с ръкав. Студената вода все още му действаше като шок и пулсиращата болка пак дойде, макар да беше малко по-слаба. След това се обърна и погледна към лагера.
Възможно ли беше Джейми просто да се е отказал? Дали се беше уморил да чака приятелят му да умре или да се оправи? Дали не си беше мислил за майора и хората му, които яздеха все по-далече на запад, което правеше собственото му пътуване по-тежко, по-рисковано с всеки изминат час и накрая се бе отказал от стария Хю и си беше тръгнал? Не му се искаше да мисли така, но следите недвусмислено показваха, че беше прав.
Реши, че е възможно никой да не се върне за него. Така ли беше в действителност? Той разбра, че не може да си позволи да мисли другояче, че обстоятелствата изискваха да приеме най-лошото.
Тогава отново се отпусна върху ръцете си и тялото му се разтърси от сподавено ридание. Беше вярно, излиза, че е вярно. Приятелят му го беше предал.
— Джейми… — каза той с тих, хрипкав глас.
При изричането на името го връхлетя потоп от спомени. Как беше спасил сирачето в онази битка, как го беше приел като син, беше го научил да ловува; за вятъра, който развяваше русата коса на момчето, докато препуска из прерията, за смеха му…
Не. Ако Джейми го беше напуснал, за това имаше някаква основателна причина. Явно имаше нещо, което той в момента не разбираше. Бяха прекалено близки, за да допусне, че може да му извърти такъв гаден номер.
За момента беше по-важно да реши какво да прави, защото беше ясно, че не може да се надява някой да му се притече на помощ. Все още можеше да застреля някакъв дивеч, да запали огън, да се завие с одеялото си. Трябва да разпредели силите си по подходящ начин и да следва някакъв план.
Отново пи вода. След това със стиснати зъби се примъкна под навеса. Време беше да огледа това, с което разполагаше.
Той потърси пушката си около навеса и на мястото, където я беше оставил, погледна дори около купчината изкопана пръст и в дупката. Не я намери никъде. След това установи, че и ножът му го няма. Претърси джобовете си. Кремъкът също беше изчезнал. И одеялото го нямаше.
Огънят, храната, подслонът му… Нямаше ги. Джейми ги беше отнесъл. Беше се уморил да чака и си беше тръгнал… с всичко. Животът му. Нямаше го. Момчето беше крадец. Колко глупаво, да се грижиш толкова за някого, когото изобщо не познаваш.
И отново пред него изникна образът на Джейми, този път с лукаво изражение, което не беше забелязвал преди. Сляп… Бил е сляп за истинската природа на момчето, за егоизма и неблагодарността, които криеше в себе си. Но сега… Сега знаеше — и какво от това? Във въздуха витаеше някакво чувство на обреченост. Беше го обгърнало плътно, здраво, като прегръдката, която го беше премазала. Беше виждал ранени животни, животни, хванати в капан, животни, които искаха да умрат. Сега знаеше какво са осъзнавали те. Че когато дойде моментът, ти си сам.
Той изруга. Не беше животно. Беше Хю Глас, ловец. Да умреш е лесно. Смъртта постоянно те преследва — понякога отдалече, а понякога, както и сега, толкова близо, че почти можеш да я помиришеш.
Изруга отново. Предаден от един нехранимайко, който му беше изкопал гроба, беше го лишил от всякакъв шанс да оживее и го беше изоставил. Стовари юмруците си върху земята. От гърдите му излезе ръмжащ звук и той удари отново. Ще намери някакъв начин.
След известно време се успокои. Зад клепачите му затанцуваха кървави форми. Той се унесе и те се пренесоха в съня му. Когато се събуди, все още беше изпълнен с ярост, но вече утихнала и тлееща.
Измъкна се от унеса и погледна небето. Наближаваше пладне. Запълзя наляво, докато стигна изкопаната пръст. След това се обърна бавно, болезнено на една страна, разкопча си панталоните и се изпика в гроба си.
V
Колтър
На сумрачната светлина Колтър погледна момчето. Видя ножа в украсената с пера ножница, привързана на кръста му. Ръцете му се стрелнаха, хванаха момчето за глезените и го събориха. Напълно изненадано, то падна тежко на земята със стон.