Но преди Колтър да успее да се нахвърли, момчето се претърколи назад през лявото рамо, скочи на крака и замахна с ножа към лицето му. Стоманеното острие блесна и одраска скулата му. Колтър усети как по врата му се стича кръв.
Момчето се изуми. Очевидно богът не беше добър боец. По бузата му течеше кръв… Може би все пак, както казват някои, Белите вежди беше човек…
Изпълнено с любопитство, момчето пристъпи напред. Замахна няколко пъти към корема с лъжливи движения. Колтър отклони леките удари и се престори, че залита. Прие ролята на сънлива мечка, едра, тромава и с бавни мисли. Момчето се хвана на въдицата и се втурна в безразсъдни, невъздържани атаки. Изведнъж Колтър хвана китката му с лявата си ръка, изведе го от равновесие и нанесе тежък удар с десния юмрук, който рикошира от скулата и го уцели между очите. Момчето се завъртя съвсем леко, изпусна въздуха си през зъби, преви се и падна. Остана да лежи настрани, стиснало шепа листа в лявата си ръка. Ножът потъна в тревата.
Колтър взе ножа, захапа го и пристъпи безшумно между дънерите. Пое дълбоко въздух и тихо се плъзна във водата.
Огнени ивици пълзяха по кожата му, пламъци изгаряха гърдите му. Костите го заболяха от леденостудената вода, но той трябваше да се отдалечи колкото може повече от заспалия лагер на чернокраките. Момчето скоро щеше да се свести и да се превърне в глашатай. А преди да влезе във водата, Колтър видя през боровете да се процежда светлината на зората. Доплува до бързото течение и излезе на повърхността, за да си поеме въздух.
Реката го подхвана и докато се носеше върху гърба й, видя как два лоса, които пиеха вода, вдигнаха муцуните си и го огледаха с любопитство, докато преминаваше покрай тях. Течението беше силно, но той си спомни как по-нататък то се разлива в по-малки разклонения на Форк и превръща земята в блатиста местност, обитавана от бобри. Планът му, ако можеше да го осъществи, беше да преплува около миля и да намери подходящ подслон в една от големите боброви хралупи.
Преди две години той и Потс бяха поставили тук доста капани и вече виждаше огризани елши там, където бяха идвали бобрите. Закикоти се при спомена как видяха цял отряд бобри, които гризяха един и същ дънер цели седмици, през цялото лято. Накрая Потс отиде да огледа поваленото дърво. Беше як дънер, твърд като камък.
Досега, прецени той, заспалият лагер се е вдигнал, събуден от момчето. Следотърсачите вече са по следите му. Но той вече бе стигнал мястото, където започваха бентовете и бродовете, цели декари подпухнала и подгизнала земя. Никой не би могъл да навлезе или да излезе от това място, без да остави следи в калта.
Освен ако не можеше да плува като бобър и да мисли като човек. Като преследван човек…
Той щеше да ходи по паднали дървета, когато е възможно… да се връща по дирите си като лисица… да пълзи по корем във вода, дълбока няколко сантиметра. Знаеше някои трикове. Знаеше също, че и чернокраките ги знаят.
И щяха да внимават за тях.
Камък в лицето огледа мястото, където момчето се беше било с Колтър. Можеше да подуши едрия мъж — или си мислеше, че може. Притиснал нос към тревата, той подуши това, което търсеше, някаква миризма, различна от неговата собствена: малко кръв от лицето на Колтър.
Усмихна се и кимна. Посочи на юг и каза на следотърсачите да вървят нататък, да следват реката между върбите. След това погледна слънцето и каза утринната си молитва:
— О, Слънце — пееше той, — направи ни храбри, направи ни силни. Направи така, че да преживеем този ден в твоя чест.
В ръката си имаше малко прашец от тръстиката, която растеше в блатото. Той го поръси върху перата по главата си и на мястото, където в тревата беше капнала капчицата кръв от Колтър. След това поведе хората си и всички тръгнаха, облени от червените лъчи на слънцето.
Джон Колтър беше на по-малко от миля напред. Водата беше леденостудена и мускулите му започваха да се схващат. Трябваше да излезе в тръстиките, където смяташе да остави следа като от гризли. Това щеше да ги отклони — беше нещо, което щяха веднага да видят и лесно да проследят.
Но след това следата трябваше да се скрие: той щеше да направи така, че тя да изчезне във въздуха. Спомни си лицето на момчето, отворената уста, удивлението в очите му, когато го видя. Все пак това му даваше някакво предимство, можеше да ги изиграе.