Тръстиките бяха по-високи от главата му и остри като саби. Калта под тях беше коварна. На места се спотайваха плаващи пясъци. Беше отлично място да се загуби човек и той стоеше в тръстиките, готов да побегне. Ранното утринно слънце докосна затворените му клепачи и те пламнаха. Каза молитвата си:
— О, Господи, дай ми този ден!
След това се втурна през тръстиките. Пробиваше си път сред тях, огъваше ги надолу. Калта поглъщаше краката му, но той бягаше твърде бързо, за да затъне.
След малко излезе от тръстиките и се озова на открито място, обрасло с трева и острица. Оттук беше започнало нашествието на бобрите и земята се простираше надлъж и шир, неравна и необятна, заплетена мрежа от тресавища.
Погледна напред и видя нещо голямо и смътно, което се отразяваше в тъмните води. Когато го приближи, различи сивата фигура на затънал в блатото лос. Потънал наполовина, мъртъв. Чуканчетата на плешките и бутовете бяха оголени от хищници и мършояди. Колтър забеляза в близките смърчове група свраки, които се караха и го чакаха да си тръгне.
Тогава му хрумна една идея. Може би тя нямаше да му спаси кожата, но би могла — ако я осъществи бързо — да му спечели малко време. Започна да реже с откраднатия нож предните и задните копита на гниещия лос. Стиснал носа си с една ръка, той кълцаше жилите и костта. Копитата се отделиха по-лесно, отколкото беше очаквал, поради гнилата плът. Отдели ги и ги положи на тревата. След това се покатери върху главата на лоса и отпусна цялата си тежест върху рогата на мъртвото животно. Провисналият череп се разчупи и изпусна гнила смрад. За момент Колтър помисли, че ще повърне, но се съвзе. Голямата рогата глава и тялото на лоса започнаха да потъват в калта. Колтър стоеше отгоре и трупът скоро потъна в старата тиня. Остана върху рогата на животното докато върховете им бяха погълнати, след това скочи и се приземи върху една туфа трева.
Пъхна ножа в ремъка, който придържаше остатъка от панталоните му, след което хвана копитата и отново нагази в плитката вода. Можеха и да видят къде е влязъл, но, надяваше се, не и откъде се е измъкнал. Наблизо имаше нещо като остров от изсушени от слънцето сиво-сини борове. Той се отправи натам.
Водата беше дълбока само около един фут, но той вървеше внимателно. Стигна до острова и се скри сред ниските борчета, където изряза четири ленти от остатъците от кожените си панталони. След това завърза здраво задните копита на лоса към краката си, така, че когато стъпваше с копитата в калта, краката му щяха да стъпват върху лосовата кост. Към ръцете си привърза предните копита.
Беше виждал как плоскоглавите танцуват танца на елена, хванали копитата по същия начин, и когато идеята го осени, той знаеше, че ще му свърши работа, особено във водата — и особено ако преследвачите не забележат нищо от потъналия лос. Беше сигурен, защото трупът напълно потъна в плаващия пясък.
Камък в лицето знаеше къде отива Колтър и се досещаше какво ще направи, защото на негово място той щеше да постъпи по същия начин, ако трябваше да бяга, за да спаси живота си. Спасението в блатото беше примамлива идея.
— Той ще се скрие в едно от леговищата — каза Камък в лицето на воините си.
Един мъж със сноп сврачи пера, привързани към косата, се обади.
— Леговищата са много. Ще ни отнеме дни да ги претърсим.
Камък в лицето се усмихна. Сам беше помислил за това. Наистина, в Долината на водите имаше повече от сто големи боброви бърлоги. Вярно, не можеха да претърсят всички, но…
— Той ще изключи големите. В тях бихме могли да влезем твърде лесно.
Смехът му прозвуча уверено. За събралите се мъже беше ясно, че Камък в лицето познава мислите на Белите вежди по-добре от всеки друг.
— Малките, по-труднодостъпни бърлоги — ето къде ще се скрие той. И точно тях ще запалим — тази нощ, когато си мисли, че ще правим бивак. Горящите бърлоги ще греят в мрака. Ние ще го видим и ще го хванем. Жив. И помнете, че той е мой.
Воините се заеха с издирването на Колтър в блатото. Задачата не е трудна, забеляза Камък в лицето. Дори за ранен човек, нагазил в тръстиката, следата беше прекалено очебийна. Това беше още един от триковете на Белите вежди.
— Стой — нареди той, точно когато бяха стигнали мястото, където беше потънал лосът. — Той не е тръгнал натам. Той иска да си мислим, че е тръгнал натам. Минал е оттук, после се е върнал, за да ни заблуди, промъкнал се е като змия през тръстиката. Нека не се мотаем тук, а да тръгваме направо към бобровите бърлоги. Ще намерим следите му в черната кал по брега.