Колтър си представи неравния бяг на ранен лос. Мога да прибавя, прецени той, нещо необикновено, нещо, което не е в ред. Например задният крак да се влачи, като едва докосва земята.
Така в главата му като видение се появи обърканият танц на смъртно ранено животно. Обзет от тази мисъл, самият той затанцува с накуцване, самият той се превърна в лос, който пробягва последните часове от живота си. Олюляваше се, нагазил в плитката вода, където следите му щяха да се загубят в калта, притискаше ръцете и краката си дълбоко, без да забравя счупения заден крак, който едва докосваше земята и оставяше плитка, провлачена диря. Накрая, когато стигна до по-дълбока част от езерото, той доплува до входа на една боброва дупка и остави копитата в тунела, който водеше навътре. Те ще си помислят, прецени той, че животното е доплувало до другия бряг. Междувременно нямаше да открият нищо, което да им подсказва, че човек на два крака е минал някъде наблизо.
Дотук късметът му работеше. Но сега той чу гласове между боровете. Те бяха много близо. Почти го бяха настигнали. Набеляза целта си: най-голямата бърлога в езерото. Доплува под вода до мястото, където би трябвало да е тунелът, водещ навътре. Голямата бърлога трябваше да има дълъг и заплетен тунел, а самата тя да е построена като крепост.
Откри дупката, водеща към брега, скрита в папратта. Бърлогата, на около двайсет и пет фута навътре в езерото, беше широка, може би четиридесет фута в диаметър, с десетфутов таван. Той провря главата си в двайсет и пет инчовия тунел и се запромъква навътре. Пълен наполовина с вода, както беше очаквал, тунелът криволичеше под калта. Той пълзеше навътре, като се придърпваше и оттласкваше с крака. Не беше трудно да си поема въздух, просто трябваше да надигне глава като костенурка, след което продължаваше. Напредваше постепенно, гърчеше се ту насам, ту натам. Накрая усети свеж въздух и разбра, че е близо до входа на бърлогата.
Но въпреки че чувстваше свежия въздух по краката си и знаеше, че почти е стигнал, раменете му се бяха заклещили в тясната дупка. Той пое дълбоко въздух, обърна се презглава напред и се завъртя настрани, така че да може да се напъха в бърлогата с краката напред.
Успя да смени положението си, но отново заседна, този път в тесния край на тунела. Стори му се, че е твърде едър, за да успее да влезе. И все пак нямаше избор. Можеше да диша едва-едва. Тунелът вече беше почти пълен с вода и започваше да се срутва около него, а така навлизаше още вода.
Колтър си помисли: това ли е краят? Дупката, която води към ада…
Но когато тунелът се срути върху него, входът към бърлогата малко се разшири и Колтър откри, че наполовина беше извън бърлогата — долната му половина. Предната му част все още беше заседнала в срутващия се тунел. След това вече нямаше въздух и от всички страни към него нахлу вода. Това разшири входа още повече. Колтър закрепи краката си за някакви клони в леговището и се придърпа навътре. Веднъж влязъл, той отново почувства свежия въздух. Беше в бърлогата, дишаше тежко.
Дълго време не се движеше, усещаше как гърдите му се надигат и спускат, слушаше сърцето си. Нямаше никакъв друг звук. След малко кръвта му се успокои. Той остана да лежи, изтощен, поемаше жадно въздуха в гърдите си. Навън, под яркото есенно слънце, един изненадан воден бик нададе неприятния си вик. Някъде отдалече се чу писък на блатен сокол. Колтър не се опита да помръдне. Напълно изнемощял, той лежеше на пода на бърлогата и се опитваше да мисли, да сложи някакъв ред в съзнанието си, което беше започнало да избледнява.
Имаше нужда от храна — и то скоро. Чувстваше се отпаднал, беше му лошо. Сърцето му биеше по-равномерно, но от време на време прескачаше някой удар и хукваше като непослушно дете. Колтър почувства, че настръхва.
„Не се предавай, сърце, точно сега недей“ — каза си той.
Имаше много звуци. Но досега не се долавяха човешки гласове. Унесе се в дълбок мъртвешки сън. Докато спеше, неподвижен, скритите звуци на блатото идваха и си отиваха. Дървесни жаби подсвирваха като птички. Леопардови жаби надаваха хъркащи и тракащи звуци. Други жаби издаваха звуци, все едно плат се разкъсва от пирон. И винаги сред тези звуци се открояваше басовият глас на голямата северноамериканска жаба.
Когато Колтър се събуди, денят беше към края си, макар да не можеше да забележи това в тъмнината. Единствената му мисъл беше, че още е в безопасност. И все пак някак си чувстваше, че те са отвън. Нямаше никаква представа за времето. Не знаеше колко дълго е лежал тук, но ставите му бяха сковани. Връхлиташе го някакво болезнено, трескаво чувство. Гърлото му беше възпалено и преглъщането му причиняваше болка.